Тогава сред вятъра, дъжда и гръмотевиците му се стори, че изпод копитото на Сиско дочу хрущене.
Танцуващия с вълци извика останалите и скочи на земята. Скоро и четиримата пълзяха и опипом претърсваха тревата. Изведнъж Каменния бик се изправи на крака. Размахваше дълга бяла кост.
Танцуващия с вълци застана на мястото, където я намериха и зачака следващата светкавица. Когато небето се озари отново, хвърли набързо поглед към старите постройки на Форт Седжуик и ползвайки ги за ориентир, започна да отброява крачките в посока на север.
Само след няколко стъпки тревата под единия му крак стана мочурлива и той повика останалите. Те се спуснаха да му помогнат. Земята поддаваше под лопатите им и само след минути два дълги дървени сандъка с пушки бяха измъкнати от калните си гробници.
5.
Бяха тръгнали едва преди половин час, когато бурята връхлетя с пълна сила и дъждът се спускаше като стена. Нищичко не се виждаше, а четиримата мъже, подкарали двуколките из прерията, трябваше да се върнат обратно.
Предвид на изключителната важност на мисията им, мисия от първостепенно значение за всеки човек, те изобщо не се спряха, напротив, караха с невероятна бързина.
Когато най-накрая зърнаха селото, бурята вече бе утихнала. По разбунтуваното небе се бяха появили няколко дълги по-светли ивици и дори при тази нищожна светлинка успяха да видят, че всичко е наред.
Тъкмо се спускаха по склона, който водеше към лагера, когато нагоре по течението на реката страхотна огнена светкавица проряза небето. За две-три секунди мълниите осветиха околността като ден. Танцуващия с вълци ги видя. Видяха ги и другите. Дълга редица конници пресичаше реката на не повече от половин миля над селото.
Отново блесна светкавица и те видяха как врагът се скрива в гъсталака. Планът им беше ясен. Щяха да приближат от север, като използват гъстата растителност край реката, за да се придвижат на стотина метра от лагера. После щяха да нападнат.
Вероятно след около двайсет минути пеоните щяха да са заели позиция.
6.
Във всеки сандък имаше по двайсет и четири пушки. Танцуващия с вълци лично ги раздаде на воините, които се бяха скупчили край колибата на Десетте мечки, докато старецът им даваше последни указания.
Макар да знаеше, че нападението ще бъде откъм реката, възможно бе и да изпратят диверсионен отряд откъм откритата прерия, като по този начин създадат условия за истинските нападатели да атакуват селото в тил. Определи двама влиятелни воини и неколцина техни последователи за отблъскването на предполагаемото нападение откъм прерията. После потупа Танцуващия с вълци по рамото:
— Ако беше бял войник — запита кисело старият индианец — и имаше всички тези хора, въоръжени с пушки, какво щеше да направиш?
Танцуващия с вълци обмисли набързо отговора си.
— Щях да се скрия в селото… Думите му бяха посрещнати с подигравки от воините, които стояха наблизо. Десетте мечки вдигна ръка, за да ги накара да замълчат и строго ги смъмри:
— Танцуващия с вълци още не е завършил отговора.
— Щях да се скрия в селото, зад колибите. Бих държал под око само онези, които идват откъм шубраците, а не тези които идват от прерията. Първо ще оставя врага да се разкрие. Ще го накарам да мисли, че сме застанали от другата страна и че е изключително лесно да превземе селото. След това ще накарам хората с пушките да излязат от скривалищата си и да стрелят. После да нападнат врага с ножове и томахавки. Ще вкарам враговете в реката и ще избия толкова много, че повече никога няма да дойдат тук.
Старецът слушаше внимателно. Огледа воините си и повиши глас.
— Двамата с Танцуващия с вълци сме на едно и също мнение. Трябва да избием толкова много, че повече изобщо да не дойдат тук. Да тръгваме тихо.
Те се запромъкваха крадешком с новите си пушки и заемаха позиции зад колибите, с лице към реката.
Преди да застане до тях, Танцуващия с вълци се отби в колибата на Ритащата птица. Децата бяха скрити под завивките. Край тях умълчани седяха жените. Съпругите на Ритащата птица държаха в скута си по една томахавка. Вдигналата юмрук стискаше пушката му. Не казаха нищо, Танцуващия с вълци също. Искаше само да се убеди, че са готови.
Мина тихо край беседката и спря зад своята колиба. Беше една от най-близките до реката. От другата страна стоеше Каменния бик. Кимнаха си и се съсредоточиха в откритото пространство пред себе си. На стотина метра преди храсталака то леко се спускаше надолу.
Дъждът бе значително по-слаб, но все още им пречеше да виждат добре. Над главите им бяха надвиснали тежки облаци и светлинката на утрото не можеше да пробие. Почти нищо не виждаха, но той усещаше, че са там.