Танцуващия с вълци изгледа от край до край редицата колиби наляво и надясно от себе си. Воините команчи се бяха струпали зад всяка една и чакаха с готови пушки. Дори и Десетте мечки беше там.
Ставаше по-светло. Буреносните облаци се разсейваха, а заедно с тях си отиваше и дъждът. Изведнъж се показа слънцето и миг по-късно от земята започна да се вдига пара като мъгла. Танцуващия с вълци се взря през мъглата към гъсталака и видя тъмните силуети на мъжете, които се провираха край върбите и тополите като духове.
Започваше отново да изпитва едно отдавна забравено чувство. Беше онова недоловимо нещо, от което очите му потъмняваха и което пускаше в ход машината, а тя не можеше да се спре.
Нямаше значение колко са на брой, колко са големи и силни мъжете, които се движеха в мъглата. Това бе врагът и той бе на прага му. Искаше да се бие с тях. Едва се сдържаше.
Зад гърба му проехтяха изстрели. Диверсионният отряд се бе натъкнал на малката група на другия фронт.
Когато шумотевицата от боя се усили, очите му проследиха линията. Няколко луди глави се опитаха да се откъснат и да отидат при другите, които се бият, но старите воини свършиха добра работа и ги задържаха, така че никой не хукна. Отново се взря в мъглицата към гъсталака. Напредваха бавно нагоре по склона. Някои на коне, други не. Настъпваха нагоре по склона — призрачни врагове със сресани нагоре коси, жадни за кръв.
Кавалерията на пеоните беше зад пехотата, а на Танцуващия с вълци му се искаше да са отпред. Искаше му се конниците да поемат основно огъня.
Изкарайте конете напред, замоли ги безгласно той. Изкарайте ги.
Погледна към линията воини с надеждата, че ще изчакат още няколко секунди и с изненада видя колко много очи са обърнати към него. Гледаха го така, сякаш чакаха от него знак. Танцуващия с вълци вдигна ръка над главата си.
По склона се разнесе трептящ гърлен звук. Ставаше все по-висок и по-висок и свистеше в тихата ранна утрин като горещ въздух. Възвестяваха нападението си. При щурма конницата се стрелна напред и пехотата изостана.
Танцуващия с вълци свали ръка и изскочи иззад колибата с вдигната пушка. Другите команчи го последваха.
Изстрелите на пушките им покосиха ездачите чак на двайсет метра. При това прекършиха нападението на пеоните чисто, все едно че остър нож разрязва кожа. Ездачите се катурваха от конете си като играчки, свалени от полицата, а тези, които не бяха ранени, се сепнаха от кипящото тракане на четиридесет пушки.
След стрелбата команчите контраатакуваха, сякаш извираха от вдигналия се синкав дим и се спуснаха върху смаяния враг.
Нападението бе толкова яростно, че Танцуващия с вълци буквално повали на земята първия пеон, който се изпречи на пътя му. При този тромав сблъсък той пъхна дулото на големия си револвер в лицето му и стреля.
После стреляше по всеки, който му се изпречеше в бъркотията и на бърза ръка уби още двама.
Нещо грамадно се стовари отгоре му изотзад и той едва не падна. Беше едно от оцелелите кончета на пеоните. Сграбчи юздата и се метна на гърба му.
Пеоните бяха като пиленца, нападнати от вълци, и вече бягаха назад, като отчаяно се опитваха да се скрият из шубраците. Танцуващия с вълци си набеляза един едър пеон, хукнал да се спасява, и го застигна. Стреля в тила му, но револверът не гръмна. Тогава го завъртя и цапардоса беглеца с дръжката му. Пеонът падна точно пред него и Танцуващия с вълци усети как копитата на коня го премазаха.
Току пред него друг пеон, увил главата си с яркочервен шал, започна да се надига от земята. И той се надяваше да се спаси в гъсталака.
Смуши гневно коня, стрелна се пред беглеца, скочи отгоре му и го вклещи в мъртва хватка.
Тласъкът ги повлече надолу и те се изтъркаляха по последните метри открито пространство, преди да се ударят жестоко в една огромна топола. Танцуващия с вълци хвана главата му с две ръце. Започна да я удря о ствола на дървото и чак тогава забеляза безжизнените му очи. Един прекършен нисък клон го беше набучил като шиш.
Тази ужасна картина го накара да се отдръпне, при което мъртвият политна напред, протегнал жално ръце, сякаш искаше да прегърне своя убиец. Отскочи още назад и трупът се захлупи по очи. В същия миг осъзна, че виковете са утихнали. Битката беше приключила. Почувства внезапна слабост и олюлявайки се, тръгна към шубрака. Излезе на пътя и пое към реката, като по пътя си прескачаше телата на убитите пеони.
Десетина команчи, сред които и Каменния бик, преследваха остатъците от бойния отряд на пеоните по другия бряг.