Танцуващия с вълци ги гледа докато се скриха от погледа му. После бавно се върна обратно. Когато се изкачваше, чу викове. Вече горе пред него се разкри мястото, на което доскоро се бе сражавал.
Приличаше на набързо изоставена поляна за пикник. Навсякъде се търкаляха разни неща. Огромен бе броят на убитите пеони. Обзети от възбуда, воините на команчите се промъкваха между тях.
— Този аз го убих — извика някой.
— Този още диша — промълви друг и с това призоваваше тези, които бяха най-близко да му помогнат да го довърши.
Жените и децата бяха излезли от колибите и тичаха към бойното поле. Някои от телата там бяха осакатени. Танцуващия с вълци стоеше неподвижно. Бе прекалено уморен, за да се върне в шубрака, прекалено отвратен, за да продължи напред. Един от воините го забеляза и извика:
— Танцуващия с вълци!
Преди да се усети воините се събраха около него.
Както мравките бутат нагоре малко камъче, така и те започнаха да го изкачват нагоре по бойното поле. През цялото време скандираха името му.
Беше зашеметен и затова го допусна, без изобщо да осъзнава огромната им радост. Радваха се на смъртта и разрухата в краката си и Танцуващия с вълци не можеше да ги разбере.
Докато стоеше там обаче и ги слушаше как скандират името му, започна да проумява. Никога не беше водил такава битка, но постепенно започна да гледа на победата по нов начин.
Те не бяха убивали в името на някаква неясна политическа цел. Това не беше битка нито за нови територии, нито за богатства, нито за свобода. Тази битка нямаше свое его.
Биха се, за да запазят домовете си, които бяха само на няколко крачки зад тях. За да защитят жените, децата, любимите си, скрити вътре. Биха се, за да запазят запасите от храна, с които щяха да преживеят зимата и в които всеки бе вложил толкова много труд. За всеки човек от племето това бе голяма лична победа.
Изведнъж се почувства горд, че скандират името му и когато отново се вгледа, разпозна един от тези, които бе убил.
— Аз го застрелях — заяви той.
А някой извика в ухото му:
— Да, видях те.
След малко Танцуващия с вълци обикаляше заедно с тях и извикваше имената на онези, които разпознаваше.
Слънчевата светлина обля селото им и воините спонтанно затанцуваха танца на победата; потупваха се по гърбовете, викаха тържествуващо и подскачаха из полето, осеяно с мъртви пеони.
7.
Двама врагове бяха убити от охраняващата лагера отпред част. На основното бойно поле имаше двайсет и два трупа. В гъсталака намериха още четири, а преследвачите, водени от Каменния бик, успяха да убият трима. Колко още са се измъкнали ранени, никой не знаеше.
От команчите бяха ранени седем, само двама от тях сериозно, но истинското чудо беше, че нямаше убити. Не бяха загубили нито един воин. Дори и най-старите не помнеха такава пълна победа.
Цели два дни селото бе опиянено от триумфа си. Всички мъже бяха отрупани с почести, но един воин бе въздигнат над останалите.
Танцуващия с вълци.
През всичките месеци, които бе прекарал в прерията, местните хора го бяха възприемали по различни начини. Сега кръгът се бе затворил. Възприемаха го по начин, сходен с първоначалния. Никой не го обяви за бог, но в живота на тези хора той почти се доближаваше до божество.
Целия ден край колибата се навъртаха младежи. Девойките открито флиртуваха с него. Името му заемаше основно място в мислите на другите. Независимо за какво говореха нямаше случай да не споменат по някакъв повод Танцуващия с вълци.
Най-голямата почест дойде от Десетте мечки. Направи непознат дотогава жест — подари на героя една от собствените си лули.
Вниманието му бе приятно, но Танцуващия с вълци по никакъв начин не го насърчаваше. Неочакваните и продължителни почести му пречеха да разполага с дните си. Все едно, че някой непрекъснато му върви по петите. И което беше най-лошото, прекарваше съвсем малко време насаме с Вдигналата юмрук. Като че ли от всички в селото той най-много се зарадва на завръщането на Ритащата птица и Вятър в косите.
След няколко седмици поход те все още не били нападнали врага, когато неочаквано и съвсем ненавреме в подножието на една планинска верига ги застигнал лек сняг.
Ритащата птица изтълкувал това като знак за ранна и сурова зима и прекратил експедицията, затова те побързали да се върнат и да се подготвят за големия поход на юг.
Глава XXVII
1.
Ако мъжете от отряда бяха таили някакви угризения, че се връщат с празни ръце, то те бяха заличени от невероятните новини за разгрома на пеоните.
Неочакваното им завръщане имаше и друго отражение — леко се отклони вниманието от Танцуващия с вълци. Не че го уважаваха по-малко, но тъй като Ритащата птица и Вятър в косите заемаха по-високо положение, голяма част от вниманието се прехвърли върху тях и се възстанови предишния начин на живот.