Цял следобед хората от лагера на Десетте мечки идваха на малки групички и оставяха подаръци пред прага на младоженците, без изобщо да се бавят отпред. Към залез слънце пред колибата се натрупа внушителна купчина дарове. Както на Коледа при белите.
За момента младата двойка не можеше да забележи този прекрасен жест на хората от племето. В деня на сватбата си не се срещаха нито с хората, нито виждаха даровете им. Стояха си през целия ден у дома. А кожата, закриваща входа, оставаше спусната.
Глава XXVIII
1.
Два дни след сватбата се свика съвет. Падналите напоследък обилни дъждове, доста позакъснели този сезон, освежиха вехнещата трева. Взе се решение да отложат пътуването към зимния лагер заради конете. Ако останеха още известно време, те щяха за понаедреят още малко, което щеше да бъде решаващо за оцеляването им през зимата. Племето щеше да остане още две седмици в летния си лагер.
Едва ли някой беше по-доволен от това решение от Танцуващия с вълци и Вдигналата юмрук. Те се рееха безгрижно тези първи дни след сватбата си и никак не им се искаше да нарушават това спокойствие. Стигаше им задължението да стават от леглото. А да стягат багаж, да вървят хиляди мили с цялата дълга, шумна колона, за момента бе немислимо за тях.
Бяха решили да имат дете и когато минаваха оттам, хората рядко виждаха открит входа на колибата.
Когато все пак Танцуващия с вълци се покажеше, непременно ставаше обект на закачките на своите приятели. Вятър в косите беше особено безмилостен. Ако се отбиеше, да попушат лула, непременно започваше да се интересува от мъжкото му здраве или пък се правеше на потресен, че го вижда станал от леглото. Вятър в косите дори се опита да му прикачи прякора Единствена пчеличка с намек за безкрайното опрашване на едно-единствено цвете, но младият съпруг има късмет прякорът да не му остане. Танцуващия с вълци не се обиждаше на закачките.
Вече имаше жената, която искаше и това го караше да се чувства неуязвим. Нищо не можеше да го нарани.
Това, което правеше извън колибата, също му доставяше огромно удоволствие. Всеки ден ходеше на лов, почти винаги в компанията на Вятър в косите и Каменния бик. Тримата бяха станали неразделни приятели и рядко човек можеше да ги срещне поотделно.
Разговорите с Ритащата птица продължиха. Сега вече течаха гладко и темите бяха безброй. Амбицията на Танцуващия с вълци да научи колкото се може повече далеч надхвърляше желанието на Ритащата птица и шаманът му разказваше надълго и нашироко за всичко от племенната история до билколечението. Беше изключително окуражен от големия интерес, който неговият ученик проявяваше, и с радост го задоволяваше.
Религията на команчите беше проста, основаваше се на естествения животински и материален свят, който ги заобикаляше. Само че самото и приложение беше трудно. Изобилстваше от ритуали и табута и дори само този въпрос им отваряше много работа.
Новият живот, който водеше Танцуващия с вълци, бе по-богат от всякога и това личеше в поведението му. Без да се лишава от чара си, без да прави драми, той губеше своята наивност. Ставаше все по-мъжествен. Постепенно, запазвайки пламъка си, той се нагаждаше към ролята си на частичка от голямата машина, без изобщо да губи ярката си индивидуалност.
Ритащата птица, който винаги разглеждаше нещата до самата им същност, бе изключително горд със своя възпитаник. Една вечер, след късна вечерна разходка, той сложи ръка на рамото на Танцуващия е вълци и каза:
— В живота има много пътища, но малцина са онези, които могат да тръгнат по най-значимия… дори и команчите. Това е пътят на истинския човек. Мисля, че ти си поел по този път. Радвам се като виждам това. Сърцето ми ликува.
Танцуващия с вълци запомни точно тези думи и ги съхрани в паметта си. Но не каза никому, дори и на Вдигналата юмрук. Направи ги част от собствената си магия.
2.
След няколко дни щяха да поемат по дългия път. Една сутрин Ритащата птица се отби и каза, че се е запътил към едно специално място. За да отиде и да се върне щял да му е необходим целият ден и вероятно част от нощта. Но щял да се радва, ако Танцуващия с вълци иска да отидат заедно.
Препуснаха към вътрешността на прерията и няколко часа се придвижваха на югоизток. Необятното пространство, в което бяха навлезли, ги потискаше и нито на единия, нито на другия му се говореше. Към пладне тръгнаха право на юг и след час конете вече бяха на билото на един склон, който се спускаше рязко миля надолу до една река.