Цветът и извивките на водата се долавяха далеч на изток и на запад. Но точно пред тях реката беше изчезнала. Беше скрита от гигантска гора.
Танцуващия с вълци премигна няколко пъти, сякаш се опитваше да разсее мираж. От такова разстояние му беше трудно да определи точно височината, но разбра, че дърветата са изключително високи. Навярно някои достигаха двайсет-трийсет метра.
Гората покриваше рекичката почти около миля и нейната импозантност контрастираше на равната, гола земя, която я заобикаляше. Приличаше на фантастичното творение на някой загадъчен дух.
— Това място истинско ли е? — попита той шеговито.
Ритащата птица се усмихна.
— Вероятно не. За нас то е свещено… дори и за някои от враговете ни. Говори се, че оттук се възраждат дивите животни. Дърветата крият всяко животинче, което Великият дух е сътворил. Смята се, че те са се появили тук, когато е започнал животът и непрекъснато се връщат към родното си място. Отдавна не съм идвал тук. Ще напоим конете и ще огледаме.
Колкото повече приближаваха, толкова по-големи ставаха сенките на дърветата и когато хлътнаха в гората, Танцуващия с вълци се почувства нищожен. Мина му през ум за райските градини. Но щом навлязоха сред дърветата, и двамата усетиха, че нещо не е наред. Не се чуваше нито звук.
— Тихо е — отбеляза Танцуващия с вълци.
Ритащата птица не му отговори. Вслушваше се и се вглеждаше съсредоточено като котка.
Когато навлязоха по-дълбоко в гората, тишината започна да ги подтиска и Танцуващия с вълци потръпна при мисълта, че едно-единствено нещо може да предизвика този беззвучен вакуум. Подушваше го във въздуха. Усещаше вкуса му на върха на езика си.
Във въздуха витаеше смъртта.
Ритащата птица дръпна рязко юздите. Пътеката се беше разширила и когато Танцуващия с вълци надзърна над рамото на своя учител, бе удивен от красотата, която се разкри пред очите му.
Пред тях имаше открита поляна. Дърветата бяха на разстояние едно от друго и между тях имаше достатъчно място, за да се поберат всички колиби, хора и коне от селото на Десетте мечки. Слънчевата светлина огряваше горския килим на големи петна.
Привиждаше му се една фантастична утопия, населена от благочестиви хора, които живеят спокойно и в хармония с всички други живи същества.
Нищо построено от човешка ръка не можеше да се сравнява с величието и красотата на тази катедрала на открито.
Човешката ръка, обаче, можеше да я разруши. Доказателството вече беше налице. Мястото беше безмилостно осквернено.
Всевъзможни дървета лежаха така, както са били отсечени, едно връз друго, като разпилени клечки за зъби. Клоните на повечето от тях не бяха отрязани и той не можеше да си представи защо са били отсечени.
Тръгнаха с конете напред и в този миг Танцуващия с вълци долови леко жужене.
Отначало помисли, че се роят пчели или оси и внимателно започна да разглежда клоните над себе си, за да открие кошера им.
Когато влязоха навътре в катедралата, той осъзна, че звукът не идва отгоре. Идваше изотдолу. Звукът от пиршеството на безброй мухи.
Накъдето и да погледнеше, по земята бяха разхвърляни цели или осакатени трупове. Имаше малки животни — язовци, скунксове, катерички. В по-голямата си част бяха цели. Някои без опашки. Лежаха и гниеха там, където бяха убити, явно не за друго, а просто, защото някой се е целил в тях.
Основен обект на това изтребване са били сърните, които лежаха проснати навсякъде. Само някои от труповете бяха цели, само с изрязано филе. Повечето бяха осакатени.
Празни, мъртви очи се взираха в него от изящните глави, прерязани нескопосано на врата. Някои просто бяха оставени на земята. Други бяха натрупани по пет-шест на купчинка. На едно място главите бяха наредени с допрени носове, все едно че си говорят. Предполагаше се, че това е смешно.
Краката им бяха още по-гротескни. Те също бяха отделени от телата, които някога са носили. Не бяха започнали да се разлагат и затова изглеждаха съвсем добре, все едно, че още могат да тичат.
Но беше толкова тъжно: малките, разцепени копита и грациозните, мъхести крака… водещи в нищото. Крайниците бяха отрупани на малки снопчета, като подпалки за огън и ако ги беше преброил, сигурно щяха да са над сто.
И двамата бяха уморени от дългата езда, но нито единият, нито другият понечиха да слязат от конете. Продължаваха да яздят. В една падинка в огромната просека откриха четири разкривени бараки една до друга, четири грозни рани върху лицето на гората.
След като бяха изсекли толкова много дървета, меракът им да строят се беше изпарил. Но дори и да бяха опитали, резултатът вероятно щеше да е същият. Бараките, които бяха успели да скалъпят, бяха мизерни дори и по замисъл.