Майорът не обърна внимание на тези думи.
— Кой сте вие?
— Лейтенант Джон Дж. Дънбар от армията на Съединените щати.
— Защо сте облечен като индианец?
Дори и да искаше, Танцуващия с вълци не би започнал да отговаря на този въпрос. А той и не искаше.
— Това е моят пост — продължи той. — Дойдох тук от Форт Хейс през април, но не намерих никого.
Майорът и лейтенантът размениха по няколко думи шепнешком.
— Имате ли доказателство? — запита лейтенантът.
— Под леглото в другата колиба има сгънато парче хартия, върху което е написана заповедта ми. Върху леглото е дневникът ми. В него ще намерите всичко, което ви интересува.
За Танцуващия с вълци всичко свърши. Отпусна здравата страна на лицето си в ръка. Сърцето му се късаше. Племето със сигурност щеше да замине без него. Докато се оправи с тази каша, ако изобщо успее, вече ще е твърде късно да ги открие. Сиско лежеше отвън мъртъв. Искаше му се да крещи. Не посмя. Само обеси глава.
Някой излезе от стаята, но той не вдигна очи, за да види кой. След няколко секунди чу в ухото си грубия шепот на сержанта:
— Станал си индианец, а?
Танцуващия с вълци вдигна глава. Сержантът се бе надвесил над него с цинична усмивка.
— Така ли, а?
Танцуващия с вълци не му отговори. Пак отпусна глава върху ръката си и не го погледна повече, докато лейтенантът и майорът не се появиха отново. Този път въпросите задаваше лейтенантът.
— Име?
— Дънбар… Д-ъ-н-б-а-р… Джон Дж.
— Това ли е вашата заповед? Държеше пожълтял лист хартия. Танцуващия с вълци едва го разпозна.
— Да.
— Името тук е Ръмбар — каза зловещо лейтенантът. — Датата е вписана с молив, а всичко останало е с мастило. Подписът на офицера, който я е издал, е зацапан. Не се чете. Какво ще кажете?
Танцуващия с вълци долови подозрението в гласа му. Започна да му става ясно, че тези хора не му вярват.
— Това е заповедта, която ми бе връчена във Форт Хейс — заяви категорично той.
Лейтенантът изкриви лице. Изглежда не беше доволен.
— Прочетете дневника — каза Танцуващия с вълци.
— Няма никакъв дневник — отвърна младият офицер.
Танцуващия с вълци го изгледа внимателно, убеден, че лъже. Само че лейтенантът казваше истината.
Един войник от челния отряд, който пръв достигна Форт Седжуик, беше намерил дневника. Това бе един неграмотен редник на име Шийте, който пъхна дневника в мундира си след като реши, че става за тоалетна хартия. Сега Шийте дочу, че се търси някакъв дневник, някакъв дето белият дивак казал, че е негов. Май трябваше да го извади. Можеше да го наградят. Като се позамисли обаче се разтревожи, че може да го порицаят. А може и нещо по-лошо. Неведнъж бе лежал в затвора за дребни кражби. Затова и дневникът си остана скрит под мундира му.
— Бихме искали да дадете някакво обяснение за външния си вид — продължи лейтенантът. Сега вече все едно, че бе на разпит. — Ако сте този, който твърдите, защо не сте с униформа?
Танцуващия с вълци се размърда и пак се облегна на стената.
— Какво прави армията тук?
Лейтенантът и майорът пак започнаха да си шушукат нещо. Отново заговори лейтенантът.
— Натоварени сме със задачата да открием крадено имущество, включително и бели, взети в плен при вражески нападения.
— Не е имало вражески нападения и няма никакви пленници — излъга Танцуващия с вълци.
— Това ще установим сами — отвърна остро лейтенантът.
Офицерите пак заговориха тихо, този път по-продължително. След това лейтенантът прочисти гърлото си и заговори.
— Ще ви дадем още един шанс да докажете лоялността си към вашата страна. Ако ни заведете до вражеските лагери и ни служите за преводач, поведението ви ще бъде преразгледано.
— Какво поведение?
— Вашето предателско поведение.
— Мислите, че съм предател?
Лейтенантът ядосано повиши глас:
— Искате ли да ни съдействате или не?
— Нямате работа тук. Това е единственото, което мога да ви кажа.
— Тогава нямаме друг избор, освен да ви поставим под арест. Можете да си седите тук и да премисляте ситуацията, в която се намирате. Ако решите да ни сътрудничите, кажете на сержант Мърфи и ще си поговорим.
След тези думи майорът и лейтенантът излязоха от склада. Сержант Уилкокс разпореди кои двама да останат на стража пред вратата и Танцуващия с вълци остана сам.
4.
Ритащата птица отлага тръгването, доколкото можа, но в ранния следобед племето на Десетте мечки потегли на дълъг поход на югозапад през прерията. Вдигналата юмрук настояваше да изчака съпруга си и когато я принудиха да тръгне, изпадна в истерия. Жените на Ритащата птица трябваше доста брутално да се отнесат с нея, за да се съвземе най-накрая.