Вдигналата юмрук обаче не беше единственият човек от племето, който се тревожеше. Малко преди да тръгнат, в последната минута бе свикан съвет и трима младежи, яхнали най-бързите кончета, се отправиха към форта на белите, за да видят какво става с Танцуващия с вълци.
Вече три часа седеше там и се опитваше да надвие болката от разбитото си лице. Тогава Танцуващия с вълци каза на стражата, че има нужда да се облекчи.
Докато вървеше към скалата, притиснат от двамата войници, той усети как го завладява отвращение към тези хора и техния форт. Отблъскваше го миризмата им. Грубите им гласове дразнеха слуха му. Дори движенията им му изглеждаха груби и недодялани.
Изпика се от върха на скалата и двамата войници го поведоха обратно. Тъкмо обмисляше как да избяга, когато един фургон с трима войници, натоварен с дърва, влезе с тропот в лагера и спря наблизо.
Един от мъжете повика въодушевено свой приятел, който не беше отишъл с тях, и Танцуващия с вълци видя как някакъв висок войник повлече крака към фургона. Щом наближи, тези, които бяха вътре, се спогледаха ухилени. Чу единия от тях да казва:
— Виж к’во сме ти донесли, Бърнс.
Мъжете във фургона хванаха нещо и го метнаха настрани. Високият, който вече бе стигнал до фургона, подскочи уплашено назад, когато в нозете му тупна тялото на Чорапчо. Всички във фургона избухнаха в смях. Подигравките им съпътстваха високия войник, докато той заднешком се отдалечаваше от убития вълк. Единият от секачите се изкиска:
— Големичък е, а, Бърнс, к’во ша кажеш?
Двама вдигнаха Чорапчо от земята, единият за главата, другият за краката. Съпътствани от смеха на всички останали войници, те подгониха високия из двора.
Танцуващия с вълци хукна толкова бързо, че никой не успя дори да мръдне, докато той стигна до войниците, които носеха Чорапчо. С няколко къси, резки удара той прати единия в безсъзнание на земята.
Нахвърли се върху втория и го ритна по кокалчетата, щом се опита да избяга. Веднага след това ръцете му се добраха до гърлото на мъжа. Лицето му ставаше все по-мораво и Танцуващия с вълци видя как очите му започват да се изцъклят. Точно тогава нещо го удари отзад по главата и отново го покри черна пелена.
Свечеряваше се, когато дойде в съзнание. Така го болеше главата, че отначало не забеляза. Като помръдна, чу някакво леко потракване. Чак после усети хладния метал. Ръцете му бяха оковани. Размърда крака. И те бяха оковани.
Когато майорът и лейтенантът се върнаха и пак взеха да го разпитват, той само убийствено се вторачи в тях и избълва дълга върволица ругатни на индиански. Щом го попитаха нещо, отвръщаше им на индиански. Най-накрая това им омръзна и го оставиха.
По-късно вечерта тромавият сержант остави пред него купа овесена каша. Танцуващия с вълци я ритна с окованите си крака.
6.
Към полунощ разузнавачите на Ритащата птица донесоха ужасната вест.
В лагера на белите бяха изброили над шейсет тежко въоръжени войници. Бяха видели жълтеникавото конче проснато мъртво на склона. А на смрачаване бяха видели как водят Танцуващия с вълци с оковани ръце и крака към хълма над реката.
Племето начаса предприе бягство. Събраха нещата си и се пръснаха в нощта на малки групички от по десет-дванайсет души във всички възможни посоки. Щяха да се срещнат след няколко дни в зимния лагер.
Десетте мечки знаеше, че изобщо не може да ги задържи, затова не се и опита. Една групичка от двайсет воини, сред които Ритащата птица, Каменния бик и Вятър в косите, тръгнаха след час, като обещаха, че няма да нападат врага, освен ако не са сигурни в успеха си.
7.
Късно същата нощ майор Хетч взе решението си. Не искаше да се занимава с неудобния проблем около този дивак — полуиндианец, полубял, който се мотаеше под носа му. Майорът бе човек без въображение и още от самото начало бе смаян и изплашен от екзотичния си пленник.
На този късоглед офицер не му мина и през ум, че би могъл да използува Танцуващия с вълци като средство за договорки. Искаше единствено да се отърве от него. Присъствието му вече бе разстроило неговите хора.
Да го прати обратно във Форт Хейс му се струваше блестяща идея. Като затворник щеше да е много по полезен за майора там, отколкото тук. Залавянето на един пленник щеше да го постави в много добра светлина пред командването.
За този затворник щеше да се говори в армията, а колкото пъти се споменеше името му, толкова пъти щеше да се спомене и името на човека, който го е заловил. Майорът духна пламъка на лампата, придърпа завивките и доволно се прозя. Всичко ще се нареди прекрасно, помисли си той. По-добро начало на тази кампания не би могло и да се очаква.