Представлението имало голям успех и вехтошарят бързо забогатял. Въпреки това той си останал добър. Не станал нито коравосърдечен, нито себелюбив.
Един ден, като галел чудното животинче, което се било излегнало върху една възглавница, той му казал:
— Аз те карах доста да се трудиш, за да стана богат. Сигурно си много уморено и сега трябва да си почиваш.
Той прекратил представленията и отново занесъл чайника на стария бонза, като му разказал своите приключения.
— Не съм вече млад — заключил той. — Страхувам се след смъртта ми този чайник да не попадне в ръцете на някой алчен човек, който ще го кара много да се трепе. Тук той ще бъде на сигурно място.
— Прав си — отвърнал бонзата. — Ние ще го пазим като съкровище.
Поставили го в храма на най-хубавото място и всеки ден някой от учениците отивал да го погали нежно.
Оттогава са изтекли повече от хиляда години, а чайникът си е все на същото място. Почитан от всички, той се грее блажено на слънцето, чиито лъчи проникват в храма през просторните му прозорци.