— Съпругата ти? — повтори графа замислено. — Значи не съм сънувал. Ти и Девън сте венчани? Тя обича ли те?
— Имам всички основания да смятам, че да. — Графът кимна доволно. — А аз я обичам повече от собствения си живот — продължи Кит. — Умолявам ви, сър, ако имате представа къде я е отвел Уинстън, кажете ми.
— Да, Гренвил, ще ти кажа, но първо ми разкажи какво стана, докато бях болен.
— Не е много, ваша светлост, и моля ви — наричайте ме Кит. Очевидно Уинстън не е пуснал Девън дори след като е разбрал за брака ни. Това ме кара да мисля, че й се е случило нещо ужасно. Минаха четири седмици, претърсил съм вече цял Лондон, но не я открих.
— Четири седмици! Боже Господи! Толкова дълго? Уинстън е истински глупак. Отведе я в Корнуол, но не зная къде точно.
— Корнуол? Кокали Господни, защо не се сетих по-рано за нашата ловна хижа близо до Пензанс. Достатъчно уединена е, но е лесно достъпна тръгвам незабавно.
— Гренвил… Кит, почакай! — Кит се извърна, но си пролича нетърпението му. — Заради доброто на дъщеря ми съм склонен да забравя миналото. Девън вероятно е открила у теб забележителни качества, иначе нямаше да те избере. Върни я, Кит, и щом е щастлива с теб, няма да се меся в живота ви.
— Не тръгвам да диря Девън заради благодарността ви, ваша светлост. Девън е всичко за мен. Дори след като издаде тайната за пътя до острова ми, продължих да я обичам. Исках да я убия, но бях така преизпълнен с любов, че нямах сърце дори да я нараня.
— Какво? — изхриптя потресен графът. — Смяташ Девън виновна за онази атака? Не, момко, Льо Ватур издаде тайната ти. Девън не отрони дори думичка. Нарочно не й споменах какво е направил Уинстън. Поемам цялата отговорност за мисията му на Рай, но не съм му нареждал да убива и не му прощавам за невинните жертви.
Огромен товар се смъкна от раменете на Кит.
— Вярвам ви, ваша светлост, и ви благодаря за изясняването на случая. Сега си почивайте. Ще върна дъщеря ви. А ако Уинстън я е наранил, ще ви поднеса главата му на тепсия.
Шумът от гласове някъде из къщата накара Девън да застане нащрек. Долавяше най-малкото два мъжки гласа — единия на Уинстън, другият — бегло познат. Не бе виждала глухонямата прислужница от сутринта и снощи не й донесоха вечеря. Топката на вратата се завъртя и Девън се втурна да обсипе Уинстън с горчиви упреци. Как смее да я държи като затворничка? Ако не го е страх от възмездието на Кит, значи е по-голям глупак, отколкото го мисли. Кит скоро ще я намери, твърдо вярваше тя.
Девън недоумяваше защо Уинстън не я пуска. Нима има някой или нещо, което да го плаши повече от Кит? Бременността също я безпокоеше. Доскоро не се забелязваше, но сега в четвъртия месец — Девън като че ли разцъфваше. Гърдите й изпъваха блузата, а коремът й леко стърчеше напред в малка, но твърда подутина.
Вратата се отвори и Уинстън някак плахо се вмъкна в стаята.
— Добре изглеждаш, Девън.
Думите му, предназначени да я укротят, само я ядосаха.
— Не го дължа на теб! — скастри го тя. Очите й горяха с гневни пламъци, а по шията й се разля руменина. — Реши да ме освободиш най-после, а?
Уинстън нервно си прочисти гърлото.
— Ами… Да, свободна си да си вървиш. Вече отпратих прислужницата.
Изненадана, Девън се загледа в мъжа, за когото щеше някога да се омъжи.
— На… Наистина ли? За Бога, Уинстън! Защо се забави толкова? С отвратителната си постъпка само ще си навлечеш допълнително гнева на Кит.
— Уинстън изпълняваше моите нареждания — обяви женски глас зад гърба на Уинстън. — Задачата му бе да те държи надалеч от Диабло. А аз съм тук, за да направя тази раздяла вечна.
Висок стон се изтръгна от гърлото на Уинстън. Бе се надявал да изчезне преди идването на Скарлет, но появата й даде отговор на много от въпросите, които измъчваха Девън откакто Уинстън я отвлече. Сега се убеди, че зад цялата история стои Скарлет. Не изпитваше страх за живота си от Уинстън, макар да оценяваше постъпките му като твърде агресивни. Скарлет обаче бе съвсем друго нещо, червенокосата бе в състояние да извърши убийство.
— О, пристигам точно навреме — подметна Скарлет хладно, а зелените й очи светнаха злобно. — Уинстън е безгръбначен извратен тип, но се оказа, че е и слабоумен. И какво постигаш, като пускаш Девън?
Уинстън едва преглътна — в гърлото му се бе свила буца от страх.
— Оттеглям се от пъкления ти план, Скарлет. Убийството не е по вкуса ми. Бях готов да се оженя за Девън, но се оказа невъзможно.
— Убийство! — възкликна Девън, като местеше поглед от Уинстън към Скарлет. Очевидно Скарлет искаше да я отстрани от живота на Кит и бе готова да я убие. — Това не ти е Карибския залив, Скарлет. Ти прие амнистията и обеща да живееш според законите. Ще бъдеш наказана.