— Да, жива е. Прекалено е жилава, за да умре. Хайде да се омитаме, Уини. Не искам да бъда набучен на меча й.
Той тръгна, а Уинстън го последва по петите.
— Почакайте! Ами аз? — Девън бе потресена: те възнамеряваха да я изоставят.
Фреди се намръщи, сякаш току-що откриваше съществуването й.
— Най-добре е и ти да изчезнеш, Девън — посъветва я той. — От малкото, което дочух, Скарлет иска живота ти. Уинстън и аз поемаме, за да хванем кораба за Франция. Ако имаме късмет, миналото ни няма да ни догони там. Ако искаш тръгвай с нас.
— Не — отказа Девън. — Аз ще се върна в Лондон. При татко и… Кит.
— Тогава оправяй се сама — обяви Уинстън припряно. — Държа твърде много на кожата си, за да остана в Англия. Ако Скарлет не ме довърши, Кит ще го стори. Повярвай ми, никога не съм възнамерявал да те нараня. Да, имах нужда от парите ти, но след като разбрах, че си омъжена за братовчед ми, бях склонен да те пусна. Но Скарлет ми забрани.
— Ето — подаде й Фреди няколко златни монети. — Вероятно ще намериш коня на Скарлет зад къщата. Вземай го и тръгвай към Лондон. Късмет.
Слава Богу, че се ометоха, помисли си Девън, дочула тропота на конски копита. Пусна жълтиците в джоба, грабна пелерината, заобиколи тялото на Скарлет и подгонена от страха, бързо се отправи към задната врата.
Поне вече знаеше, че е в Корнуол и може да се отправи към къщи. Не й харесваше идеята да измине цялото дълго разстояние до Лондон на гърба на коня в това деликатно положение и реши да отиде до Пензас, където да наеме карета и кочияш.
Конят на Скарлет, вързан за дърво, пасеше спокойно. Приближи го до един камък и се метна на широк му гръб. Последните слънчеви лъчи я насочиха в посоката, където предполагаше, че е Пензанс. Тъмнината се спусна над дивата пустош след по-малко от тридесет минути и тя се оказа безнадеждно изгубена.
Да продължи да язди по тъмно, бе безумие не биваше да рискува да падне и да нарани детето. Слезе от коня и поведе пъргавото животно за юздите през неравния терен, като се препъваше в корени и камъни. Накрая, за да не пострада, реши да спре, нощта бе безлунна, нямаше дори звезди, които да я утешат. Нещастието й сякаш не бе достатъчно, та започна да вали студен дъжд. Тя се загърна плътно в пелерината, стараейки да се предпази от студа.
Силна гръмотевица разцепи небето и ярка светкавица се устреми към земята. Конят се подплаши, вдигна се на задните крака, изтръгна юздата от ръката на Девън и побягна в нощта.
— По дяволите! — избълва Девън безпомощно, докато живото изчезваше в нощта. Какво щеше да прави сега?
Глава двадесет и първа
В мастилено черната тъмнина, изпълнила ъглите на празната стая. Скарлет се бореше с безсъзнанието. Главата й бучеше: когато докосна болезнено пулсираща цицина, по ръката й остана кръв. Интуитивно почувства, че е сама в ловната хижа и от устата й се изсипа порой ругатни, съвсем неподходящи за една дама. Какво я бе ударило? Кой я бе ударил? Господи! Главата й се пръскаше. Само да намери Уинстън и Девън — скъпо ще платят за страданията й.
С усилие се държеше на крака, но реши да обиколи стаите — беше запалила свещ, за да осветява пътя. В хижата нямаше нищо друго, освен мрак и тъмнина. Първия й порив бе да се махне оттук час по-скоро, но тропотът на гръмотевиците и поройният дъжд я принудиха да промени решението си. Все едно дъждът ще попречи на усилията й да проследи виновниците. Отпусна се на един удобен стол в очакване на зората. Никой не би могъл да предприеме далечно пътуване в нощ като тази, помисли си тя, заспивайки.
Кит се приближи към хижата с тихи стъпки. Измръзнал, гладен, мокър до кости — беше яздил до припадък и въпреки това се молеше да не е закъснял много. Прекалено дълго нямаше вест от Девън — какви ли не беди може да са я връхлетели. Ако Уинстън й е сторил нещо, нямаше да остане жив достатъчно дълго, за да се разкае.
Като се изключи слабата светлина от страничния прозорец, хижата бе тъмна. Кит заобиколи и влезе през задната врата, придвижи се с гъвкавостта на дебнеща пантера. Мъждукащата свещ го притегли като нощна пеперуда към стола, където някой спеше. В първия миг го взе за Уинстън, но дългите стройни крака, отпуснати спокойно, разсеяха заблудата му.
Кит се приближи още малко и острият му поглед различи извивката на ханша и силно изпъкналия бюст. Мъждукащата светлина се отразяваше в огнения блясък на дългата червеникава коса.
— Скарлет! — изсъска Кит през зъби. Трябваше да се досети, че тя е замесена във всичко това, Уинстън не бе нито достатъчно умен, нито достатъчно храбър, за да предприеме сам нещо толкова безразсъдно.