За щастие той се наведе достатъчно бързо, така че по дрехите му се разсипа само част от храната, а таблата профуча, без да го засегне и изтрещя в стената зад него.
— Ето, това мисля за твоята храна и твоето приятелство — рече презрително Скарлет. — И двамата знаем какво възнамерява да прави с мен Диабло. Ако наистина искаш да си мой приятел, ще ми позволиш да избягам.
— О, моме, нали знаеш, не мога да го сторя. После нито твоят, нито моят живот няма да струва и лула тютюн. Право или криво аз няма да застана срещу Диабло.
— Тогава нямаме какво повече да обсъждаме — обви Скарлет, вирвайки решително брадичка. — Омитай се!
С крайчето на окото Скарлет изучаваше могъщия гигант и прецени, че е точно толкова внушителен, колкото и Диабло. Е, може би малко по-груб в крайниците, но всеки грам от неговата великолепна плът бе наситена с мъжка сексуалност и то със страхотна сила. Дори намек за отпуснатост не прозираше в плътните, релефно очертани мускули на мъжествения му торс и нозе. Кормак не беше хубавец в общоприетия смисъл — чертите му притежаваха грубо изсечена красота, нещо, което Скарлет намираше за много по-чувствено, много по непреодолимо привлекателно, отколкото мъжете с класически добър външен вид. Разбира се, тя не се канеше да му позволи да разбере колко дълбоко я е впечатлил.
Преценявайки стройното гъвкаво тяло на Скарлет, Кормак не възнамеряваше да позволи на жената—пират да го надхитри.
— Ти си доста вироглава, Скарлет, но си намери майстора. Аз не съм някой хилав пъзливец, та да ме е страх да те предизвикам. Изчисти тая мръсотия — заповяда той и посочи таблата и остатъците от храна, стичащи се по стената чак до пода.
— Върви по дяволите! — сряза го Скарлет. — Аз не съм робиня на мъже. Почисти си го сам.
Кормак пристъпи застрашително към Скарлет, но тя с разхвърчала се в диво безредие около главата й пламтяща коса застана гордо насреща му. Никога не бе отстъпвала пред мъж и би се проклела, ако го направи сега.
— Ела, насам, изрод такъв! — предизвикваше го смело тя. — Ще разбереш, че не съм лесна плячка.
Кормак се разсмя с нисък, гърлен смях. Скарлет го възбуждаше както никоя друга жена не бе успяла да го възбуди досега. Той вдъхваше нейния аромат на мускус и очите му се разшириха, а кръвта му бясно запулсира във вените. Чувстваше се тонизиран, изпълнен с живот и желаеше Скарлет. Искаше я непреодолимо — много по-силно от всичко, което някога го е обсебвало.
Смарагдовите очи на Скарлет се присвиха заплашително. Тя схвана похотливото желание на Кормак и реагира като всяка пламенна жена — приготви се за битка. Господ знае, че тя не е непорочно девойче. Съвсем точно схвана мига, в който контрабандистът я пожела по начин, по който един мъж пожелава една жена. Тя просто подуши неговата възбуда, можеше да протегне ръка и да докосне онази пулсираща част от нето, която копнееше да я обладае. Те стояха лице в лице като бойци на бойното поле: с разкрачени крака, с ръце на кръста, предизвикващи се един друг към древната битка на половете.
Изведнъж тънката граница между похотта и омразата се разпадна. Като разгонени животни те се хвърлиха един срещу друг, разкъсаха дрехите си, сграбчиха се, вкопчиха се и се свлякоха на пода, за да продължат битката за сексуално надмощие. Съвкупиха се решително, бързо, грубовато, увлечени от стремителна страст — изненада и за двамата, защото нито единият, нито другият бе изпитвал нещо подобно. Търкаляйки се по пода като яки животни, всеки се опитваше да наложи своето желание на другия и бързо стигнаха до екстаз и шумно се освободиха, което ги изтощи и обърка. И двамата още не съзнаваха какво се е отприщило между тях.
— Господи! — задъхана, но и впечатлена, възкликна Скарлет. — Смених един дявол за друг!
Вир-вода, с коси полепнали по главата на мокри кичури, Девън трепереше от студ. Плътно увиваше около себе си пелерината, но тя бе подгизнала. От часове вървеше, препъвайки се, под поройния дъжд, без да срещне жива душа, достатъчно луда да е навън в такава нощ. Изглеждаше невероятно, но не мина покрай никаква самотна къща, нито покрай някаква ратайска колиба, нито попадна на селото. Нямаше звезди, които да я ориентират и тя буквално се заваляше слепешком наоколо вече часове наред, изгубила всякаква надежда. Девън бе поне благодарна, че Скарлет не успя да открие следите й в това противно време. Докато не се появеше някакво подобие на подслон, Девън трябваше да се насилва да се движи, макар че едва се държеше на крака.
Последните й сили почти я напускаха, когато някъде далеч напред в тъмнината и мъглата изникна нещо като призрак. Къща! Благодаря на Бога — пламенно повтаряше тя. Спасението беше дошло. С приближаването на постройката — Девън изпита странно чувство: изглеждаше тъмна, пуста и прекалено позната. О, Господи! Въздишка на отчаяние се изтръгна от премръзналите й устни.