— Нали ти казах — бурята…
— Искам моментално да я извадиш оттам.
— Да — отвърна Акбар и се обърна, за да изпълни заповедта на капитана си. — Ще се погрижа веднага.
Той излезе, мърморейки за нещастията, които сполетяват пиратските кораби заради присъствието на жена.
Дълбоко в търбуха на кораба Девън, не си даваше сметка, че бурята е преминала. Почти в несвяст, лежеше злочеста и подгизнала върху балата. Ужасно изцапана и с невъобразимо оплетени златисти кичури. В резултат на неколкократните прилошавания през последните два дни, в момента тя бе опасно обезводнена поради острата жажда. Чувстваше се по-скоро умряла, дори мечтаеше да е така. Затова, когато люкът се отвори и вътре се прокрадна първата светлина, която Девън виждаше от два дни насам, това се оказа прекалено много за нея. Всяваща ужас, наведената над нея огромна фигура приличаше на нещо излязло от най-лошите й кошмари и тя изпадна в безсъзнание.
Диабло се разбесня страхотно, когато Акбар внесе на ръце невероятно мръсната, припаднала Девън, така яростно скочи на крака, че чинията, от която ядеше, излетя на пода.
— Положи я на койката — излая той — и изпрати Кайл веднага тук.
Диабло сбръчка нос, усещайки силната миризма от повръщано, комбинирана с влага и мухъл, която дрехите на Девън излъчваха, и продължи с наниз от клетви. Пребледнялото лице на Девън и бялата черта около стиснатите й устни, всяваха страх. Без да се колебае, той свали с един замах вонящите парцали от нея и ги запрати навън през вратата. Метна отгоре й чаршаф и отиде да донесе гореща вода. Върна се бързо, извади чисти кърпи от сандъка и се захвана да почисти Девън от натрупалата се мръсотия. Едва след като приключи, позволи на очите си да се насладят на пленително красивите форми на съвършеното й тяло.
С леко докосване на пръстите проследи линията от ключицата до върха на едната гърда и остана като хипнотизиран — зърното се втвърди от досега. Въздухът болезнено излезе от гърдите му. Никога досега не бе усещал нещо толкова кадифено и меко, толкова възбуждащо и изкусително, колкото бялата плът на Девън. На върха на симетричните възвишения, каквито представляваха гърдите й — налети, но не прекалено големи — стърчаха две коралови зърна като напъпили цветни пъпки. Те сякаш подканваха да ги вземе в уста и Диабло насочи мислите си на друго място, докато очите му продължиха пътя си надолу по тялото й.
Слабините на Диабло набъбнаха, а сребристосивите му очи се разшириха възторжено, когато се спряха на златистото гнездо от косми между гладките бедра на Девън. Капки пот се появиха по челото му и той усети, че е паникьосан. Някакво шесто чувство, което никога не го лъжеше, му нашепваше, че тази жена притежава силата да промени живота му. Дори докато прогонваше глупавата мисъл, че тази — или която и да е друга жена може да означава за него нещо повече от кратка сексуална наслада, погледът на Диабло продължи чувственото си пътуване, като изпиваше дългите стройни крака на Девън, добре оформените й бедра, тънките глезени. Дори стъпалата й бяха тесни и изящни. Всъщност всичко у Девън му харесваше, но тя не бе за него — съзнаваше го и го приемаше.
Бе привикнал с леки жени, платени любовници и вдовици със съмнителен морал, а не с възпитани благородни дами. Мястото на знатните бе зад стените на именията, където раждаха деца на аристократичните си съпрузи. Може Диабло някога да е принадлежал към този свят, но сега вече бе прекалено късно. Безмилостно бе захвърлен в пиратския живот, а по-късно доброволно избра този занаят, като предпочете да действа извън закона — точно според повелите на пиратската традиция.
На Диабло и нему подобните се гледаше като на врагове на човечеството. Те не дължаха вярност на никого, не принадлежаха към никоя държава. Всеки кораб имаше право да плени пиратския, да го докара до пристанище, да осъди целия екипаж, независимо от националността и да ги обеси. Подобно на своите братя по съдба, Диабло следваше пътя, известен като Кръговрата на пиратите — маршрут от Северна Америка през южния нос на Африка, за да плячкосва из източните води и да се завърне — както в неговия случай в Насо на Бахамските острови — с натъпкани с плячка кораби.
Пиратите бяха диви хора, но въпреки това помежду си страстно се застъпваха за една, макар и груба, форма на демокрация. Високо ценяха справедливостта и правата на индивида, и проявяваха нетърпимост към тиранията и неуважението към вътрешната власт. Можеха да са великодушни към онези, които харесват и на които вярват, често дори им правеха щедри подаръци. На моряци, загубили крайник или око, им се разрешаваше да останат на борда и да припечелят своя дял от плячката.