Предпазливо седна на ръба на койката и продължи бдително да наблюдава Диабло. Той обаче не предприе някакво заплашително действие и тя легна, придържайки се към края. Тялото й бе опънато като струна на лък, но постепенно, след като се убеди, че Диабло не представлява заплаха — поне в момента — се отпусна и най-накрая заспа. Диабло не извади същия късмет.
Лежането до Девън бе истинско мъчение. Просто бе необходимо само да се пресегне и… Не… Не по този начин, реши той. Някои ден, скоро, Девън щеше да е негова, но той нямаше да я обладае насила. Той я желаеше… Господи, колко я желаеше, но същевременно му се искаше тя да го пожелае и приеме. Реши, че разполага с достатъчно време, за да сломи съпротивата й. На неговия остров, в дома му, той ще е единственият, към когото тя ще може да се обърне.
Диабло си даваше сметка, че да върне Девън в Англия сега би било пълна лудост — предполагаше, че баща й и годеника й вече са впрегнали целия английски флот да претърсват моретата. А той в никакъв случай нямаше да позволи отново да го заловят или да действа по местата, където флотът кръстосва. Освен това мъжете плаваха отдавна и нямаше да им се отрази зле да слязат за малко на сушата, пък и корабът имаше нужда от ремонт. Плячката, която предстоеше да се разпредели, не бе никак малка, затова Диабло допускаше, че моряците няма да мърморят, ако останат на брега за известно време.
Диабло простена — Девън се извъртя на сън и търсейки топлина, се притисна към него. Колкото и да се стараеше, не успя да се въздържи да не прокара ръка под главата й и да я придърпа плътно към себе си. Сякаш по собствена воля дланта му потърси и намери извивката на гърдата й. Тя не се събуди, не се възпротиви и Диабло въздъхна, благодарен и за тази малка утеха. Затвори очи и се наслади на приятното усещане, което изпитваше само от факта, че я докосва.
Девън се сепна и се събуди. Ярка светлина нахлуваше през двата дълги прозореца и тя премигна няколко пъти. Сърцето й заби ритмично, когато се извърна леко в очакване да открие стройното високо тяло на Диабло до себе си, но за нейно огромно облекчение него го нямаше, никакви следи не говореха за присъствието му, освен вдлъбнатината на възглавницата до нея.
Стана, намери вода в каната и се изми грижливо, като бдително наблюдаваше вратата. Точно приключи с разресването на дългите си руси коси и Диабло влезе с табла в ръце. Изглеждаше току-що изкъпан, обръснат и още по-привлекателен. Бялата риза, обшита с дантели по маншетите и гърдите, бе отворена на врата и безупречно чиста. Тесни черни панталони стягаха мускулестите бедра и не оставиха у Девън никакви съмнения относно неговата мъжественост. Странно, но не се усмихваше с онази влудяваща усмивка, с която вече бе свикнала.
— Яж, Девън, време е — покани я той докато поставяше таблата на масата. Девън погледна твърде неапетитната на вид храна с ледено презрение и вирна нос.
— Време? Време за какво?
— Забрави ли вече? Боят с камшици, ето какво. Всички ни борда на „Танцуващия дявол“ трябва да присъстват при наказанието на Едноокия.
— Бой с камшици? — повтори тя втрещено. — Обичаят е толкова варварски. Не можеш да искаш от мен да присъствам.
— Мъжът ще получи камшичните удари заради теб — напомни й Диабло. — Екипажът очаква ти да си там. Освен това възнамерявам да те обявя за моя любовница, та никой повече да не се съмнява, че си само моя.
— Но аз не съм твоя! — възрази Девън енергично. — Нито някога ще бъда притежание на който и да било мъж.
— О, ти ще бъдеш моя, Девън — усмихна се Диабло безмилостно. — И то по-скоро отколкото предполагаш. Хайде, побързай. Моряците вече са се събрали на палубата.
Хвърляйки му убийствен поглед Девън нагълта храната, без да усети вкуса й и неохотно се изправи.
— Готова съм, но съм сигурна, че няма да ми достави никакво удоволствие.
Докато Девън се придвижваше към вратата, критичният сребрист поглед на Диабло се плъзна по тялото й.
— Къде намери тази безцветна рокля? — попита той и преди да успее да му отговори продължи: — Смени я!
— Да я сменя? Но защо? Останалите са по-разголени.
— Просто я смени. Ще се върна след пет минути.
Напусна помещението без никакви обяснение.
Фучаща от безсилен гняв, Девън бе благодарна, че я остави да се преоблече насаме. Започна да ровичка из сандъка с дрехи и избра привлекателна рокля от тюркоазна коприна с проблясващи сребристи нишки. Тясната талия избута гърдите й толкова нагоре, че имаше опасност да се изсипят от деколтето. При други обстоятелства Девън не би се замислила да сложи такова дръзко творение, но на борда на дяволския кораб роклята далеч не изглеждаше подходяща. Отново се зачуди защо Диабло настоява за подобно подчертано излагане на показ. В последния момент метна дантелен шал на раменете си и се почувства някак си поуспокоена.