По време на процеса съдебните заседатели изслушали следния запис:
— Созио ли? О, да, определено бих искал… да го видя мъртъв, копелето му недно.
— Колко пари би дал за тая работа?
— Стига бе. Майтапиш се!
— Не бе. Колко?
— Боже, знам ли… Защо?… Да не би да познаваш някой, който би го направил?
— Аз бих могъл да го направя…
— Стига бе…
— … значи се разбрахме?
— … ами да… разбрахме се.
Адвокатката на Уилсън, Джил Апъл, признала, че клиентът й наистина е силно разгневен срещу държавните институции, които са му отнели изобретението. И да, несъмнено е дал израз на гнева си пред Мадокс. Но твърдението на прокуратурата, че казаното от Уилсън представлява заплаха, още повече уговорка, тя преценявала като нелепо. Ако Уилсън е планирал да убие когото и да било, къде са данните за по-нататъшната подготовка на убийството? Такива не съществуват. Уилсън не е направил нищо. Клиентът й не е сторил нищо друго, настоявала Апъл, освен да даде вербален израз на гнева си, което е съвсем нормално, при положение че животът му се разпада драматично. Това е може би грешка, но не и престъпление.
Посочила, че клиентът й е станал жертва на постановка и че думите му са извадени от контекста. Нарекла Мадокс „провокатор“, изтъкнала, че след като Уилсън бил обвинен в подбуждане към убийство, щатската прокуратура свалила обвиненията за разпространение на наркотици, повдигнати на Мадокс.
Съдебните заседатели не й повярвали. Уилсън бил осъден. И понеже мишената му била не друг, а щатският прокурор, го осъдили да излежи присъдата си в „Алкатраса на Скалистите планини“ във Флорънс, Колорадо.
Там прекарал първата затворническа година в бетонна килия с размери два на три метра в компанията на престъпници като Унибомбера, терориста Ричард Райд, направил опит да взриви самолет със скрит в обувката си експлозив, и Тери Никълс, организатор на атентата срещу федерална сграда в Оклахома, при който загинаха 168 души. След критиките на Амнести интернешънъл за нарушаване минималните права на затворниците според конвенцията на ООН строгият тъмничен затвор в Колорадо бил ярко осветен през цялото денонощие. Но не от слънцето. Единствената дневна светлина, която затворниците виждали, влизала през малко прозорче високо на стената. Като всичко останало и това било продиктувано от съображения за сигурност. Когато се виждал единствено отрязък от небето, без пейзаж, релеф и прочие, бягството ставало психически невъзможно. Затворниците разполагали единствено с тоалетна, мивка и бетонна плоча, на която да спят. Както и с вграден в стената телевизионен екран, по който вървели скучни програми.
Бърк се залюля назад. „Строг тъмничен затвор, помисли си той, мили Боже!“
По-нататък прочете, че във федералната система на затворите фигурират само два комплекса със строг тъмничен режим, но имало планове за построяването на още шест. От въпросните два този във Флорънс бил по-нов и следователно — по-строг, по-модерен. На практика, там затворниците били погребани живи.
Бърк беше израснал с филми, които показваха как затворниците вдигат щанги, играят футбол или се разхождат из двора. Но за повечето обитатели на Флорънс това било непостижимо. Първите една-две години прекарвали в килиите си без никаква възможност да се раздвижат или да общуват с други хора, включително и с надзирателите. Ако поведението им претърпяло промяна — тоест, ако приемели безнадеждността на положението си и се отдадели на апатията, — можело някой ден да ги пуснат сред по-многобройното население на не толкова опасните престъпници. Дотогава обаче били като мушици в парче кехлибар. Въпрос на изолация.
Надзирателите вкарвали подносите с храна в килиите посредством специално въртящо се устройство, така че да се осуети дори минималният контакт със затворниците. Канализационните тръби, чрез които затворниците общуват помежду си в други затвори, тук били със специално изолационно покритие. Можело да тропаш цял ден по тръбата на тоалетната и никой нямало да те чуе. Килиите били звукоизолирани и с по две врати — едната масивна, другата решетъчна.
Не само затворниците били лишени от изглед към околността. Посетителите им също губели представа за външния свят. Единственият подстъп към затвора бил по дълъг тунел с много завои. Също като храната, и посетителите изниквали от нищото и се озовавали в един херметически запечатан, антисептичен ад, ограден с високи стени и лъскава бодлива тел, под постоянното наблюдение на устройства за следене на налягането, монитори за движение и кучета.