Войниците ги проследили и ги изтласкали към бреговете на потока Ундид Ний. Обградени от далеч по-многоброен противник, индианците размахали бяло знаме в знак, че се предават. Докато разпитвали водачите им, била издадена заповед да се конфискуват оръжията на индианците. Според разкази на очевидци част от индианците започнали да пеят песните към танца с духове. Един шаман хвърлил шепа пръст във въздуха, което група войници (пияни) сметнали за сигнал. Гръмнала пушка и макар никой да не пострадал, кавалерията открила огън. Четири оръдия „Хочкис“, позиционирани на височина над потока и изстрелващи по петдесет патрона в минута всяко, открили убийствен преграден огън.
Стотици лакота — мъже, жени и деца — били разкъсани от куршумите. Някои излизали напред с вдигнати ръце, но и те намерили смъртта си. Други били преследвани и убивани в гората, трети успели да избягат от войниците, но скоро измръзнали до смърт.
В крайна сметка кавалерията загубила двадесет и девет мъже, повечето жертви на приятелски огън. Конгресът присъдил двадесет медала за войнска чест на войници, участвали в клането.
Бърк изпи уискито в чашата си, сипа си още и отпи голяма глътка. И преди беше чувал за Ундид Ний. Ако не друго, знаеше къде се намира. През 1973-та двеста индиански активисти бяха окупирали селото, за да дадат публичност на дълъг списък с нередности, сред които корупция в управлението на резерватите, расова дискриминация и противозаконно разпродаване на индиански земи.
ФБР и Националната гвардия разиграха втора серия на трагедията от миналото, като поставиха градчето под обсада, прекъсвайки електро- и водоснабдяването. Скоро след това започнаха престрелки и в продължение на седемдесет и един дни се води малка война, в която оръжейното предимство не беше на страната на Движението на американските индианци и техните последователи. Според някои доклади в селото били изстреляни повече от пет милиона патрона. Индианците разполагали всичко на всичко с две автоматични оръжия, които използвали с удивителна ефективност, като сменяли на бегом позицията си, изстрелвайки кратки залпове, така че броят и въоръжението им да изглеждат много по-сериозни от реалното.
Неизбежно било да загубят битката, така и станало. Но също толкова сигурно било, че ще спечелят войната. Обсадата на Ундид Ний възродила интереса към традициите на коренното американско население и хвърлила лоша светлина върху безобразното отношение на федералното правителство към резерватите и хората, които живеят в тях.
Не е за вярване, но въпреки милионите изстреляни патрони при Ундид Ний паднали само две жертви. Един от загиналите беше младеж от Нелсън, Вирджиния. Бърк беше отраснал там и помнеше как хората говореха за това. Франк Клиъруотър, казваха те. Загинал в бой.
Бърк се изправи, схванат от дългото седене на едно място. Мислеше за деня, когато Джак Уилсън потропа на вратата му в Дъблин. Бяха се ръкували, после Уилсън се представи под името Франсиско Д’Анкония. Тогава Бърк сметна, че разговаря с делови човек. Сега разбираше колко далече от истината е бил. Джак Уилсън изобщо не беше човек. Поне не в собствените си очи. Той беше приливна вълна от нова земя, която набира сила да помете враговете.
35.
— Залцберг.
Работеше телевизор. Бърк го чуваше на заден план — шум на записани аплодисменти и смях, така характерни за американските предавания.
— Здравейте. Казвам се Майк Бърк. Взех номера ви от Джил Апъл… сещате ли се, адвокатката на Джак Уилсън. — Бърк се стараеше да говори със самоуверения тон на журналист, който 1) очаква всички да знаят името му и 2) „просто си върши работата“ и звъни на разни непознати с надеждата да му дадат търсената информация. — Работя по статия върху Закона за секретността на изобретенията…
— За кого?
— „Харпърс“ — отвърна Бърк, паникьосал се за момент. Винаги бъркаше списанието с „Атлантик“ и не помнеше какво е казал на Джил Апъл.
— Добре, с какво мога да ви помогна?
Бърк повтори легендата, която беше пробутал на Апъл.
— Значи е излязъл — каза Залцберг.
— Да. И наистина бих искал да говоря с него, но… май никой не знае къде е.
— Е, мога само да ви кажа, че на мен не се е обаждал. — Залцберг направи пауза. — Говорихте ли с Манди?
— Не — каза Бърк. — Коя е Манди?
— Приемната му майка. Манди Ренфро. Макар че… Боже, може и да е починала вече. — Уморена въздишка.
— Знаете ли къде живее?
— Във Фалън. Откъдето е Джак — Невада. Но беше над шейсетгодишна, така че…