Уилсън огледа наличните мотели и се спря на „Камфърт Ин“ заради местоположението му — на височина и на половин миля извън планирания обсег. Нае апартамент. След Флорънс площта на помещенията беше станала важна за него, а разполагаше с достатъчно пари, за да си позволи подобен лукс.
ОСМФТ се намираше по права линия от другата страна на шосе 29. Беше намерил местоположението му онлайн в данъчните архиви на града. Разположен между ферми с тухлени обори, банковият мегацентър не се набиваше на очи. Нямаше табели с името и логото му, само надписи „Влизането забранено“ и „Частна собственост“. Въпреки това нямаше как да го сбъркаш. Комплексът се криеше зад двойна ограда с бодлива тел в горната част. Между оградите имаше камери за наблюдение и охранителна будка, откъдето се управляваше автоматичната порта.
Уилсън спря пред будката и попита накъде е „Уолмарт“. Виждаше се паркинг, но зад двойната ограда се издигаше земен насип, който скриваше гледката към сградите отвъд. Докато пазачът му обясняваше как да стигне до магазина, Уилсън засече координатите с джипиес устройството на часовника си.
Калпепърският разпределител се намираше на малко повече от километър разстояние. Първоначално разположен в бункер, наречен „Маунт Пони“, сега той приличаше на кампуса на малък колеж. И тук охраната беше първокласна. Уилсън спря за малко на пътя, който обикаляше комплекса, нагласи предпазния си колан и отново засече координатите.
Вечерта хапна в „Рубин Тюзди“. Когато се върна в хотела, седна на малката маса в кухненския бокс и включи лаптопа си към хотелския интернет. Вкара координатите на мястото, където беше оставил пикапа, на ОСМФТ, и на Калпепърския разпределител. Софтуерната програма осъществи интерфейс с топографска карта на Калпепър и околностите му. След четири минути Уилсън разполагаше с параметрите на фокусиране.
Част от удоволствието беше в това, че Уилсън всъщност нямаше ясна представа какво точно ще се случи. Тоест не беше сигурен за пълния мащаб на последиците от експеримента. Щеше да има каскада от следствия, чийто резултат можеше да се наблюдава, но не и да се предвиди докрай.
Самият Калпепър щеше да бъде парализиран, разбира се. Автомобилите и селскостопанската техника щяха да излязат от строя, микровълновите печки и телевизорите — също. Нямаше да има осветление, вода, канализационната система също щеше да откаже. Банкомати, газостанции, банкови трезори, охранителни системи — всичко щеше да сдаде багажа. Завинаги.
Чудеше се колко време ще мине, преди хората да си дадат сметка за размера на бедствието. Свикнали бяха да им спират тока и компютрите да се развалят. Но това щеше да е различно — повредата щеше да е структурна, мащабна и неотстранима.
Хрумна му, че ефектът от импулса щеше да е противоположен на този от неутронна бомба. Неутронната бомба убиваше живите неща и оставяше инфраструктурата непокътната. Неговият импулс щеше да унищожи инфраструктурата, без да навреди пряко на живите същества.
Специфичният ефект щеше да е ироничен поне в едно отношение — малък град, през който по една случайност преминават повече от два трилиона долара дневно във вид на транзакции, щеше да се окаже без достъп до пари в брой. Не че би имало за какво да ги похарчат. Касовите апарати, четците на кредитни карти — всичко това нямаше да работи.
Вратите нямаше да се отварят освен с ключ; онези, които работеха с жетони, просто трябваше да се свалят от пантите. Чудеше се какво ще стане с общинския арест. Ако вратите на килиите се контролираха от компютър, щяха ли да останат заключени след срива на системата? Или ще се отключат и арестантите ще излязат на свобода?
Бензиновите помпи също щяха да излязат от строя, макар че поне за известно време от бензин нямаше да има нужда. Превозните средства просто щяха да останат на място, когато компютърно контролираните им системи спрат да подават гориво към двигателя. Спирачките и воланите също щяха да откажат, все едно шофьорите са изключили запалването. Опитните шофьори с добри рефлекси не би трябвало да имат проблем с безопасното спиране, но мнозина щяха да загубят контрол над автомобилите си.
Камионите? Те едва ли щяха да се справят добре въпреки опитността на водачите си и хидравличните спирачни системи. Огромните машини щяха да попаднат в месомелачката на съюзили се срещу тях нютонови сили. По-голямата им маса — и оттам по-високата скорост — в комплект с отказа на спирачните и кормилните системи най-вероятно щяха да ги извадят от контрол. Щяха да се превърнат в торпеда със свободни траектории.