Физиците от Лос Аламос разбрали за разрушителния потенциал на електромагнитния импулс през 1962-ра, когато взривили 1.4 мегатонната бомба „Морска звезда 1“ над остров Джонстън в Тихия океан. На Хаваите, на разстояние повече от хиляда километра от епицентъра на взрива, всички електронни системи се сринали. Уличните лампи в Оаху угаснали, телефоните в Кауаи замлъкнали. Самолетите в района загубили управление. Радиовръзките прекъснали в радиус от близо три хиляди километра от епицентъра.
Същото наблюдавали и руснаците — стопени далекопроводи, унищожени комуникационни системи, села, останали без осветление.
Появили се страхове, че една-единствена детонация на голяма височина, над Канзас например, би породила електромагнитен импулс, достатъчен да унищожи електрониката на цялата територия на САЩ, без Хаваите и Аляска.
Още през шейсетте години на двайсети век — когато компютрите се брояли на пръсти, а дигиталната технология била още в зачатък — учените се притеснили от ефекта на ЕМИ до такава степен, че след взрива над остров Джонстън ядрените опити се преместили под земята.
Сега компютрите бяха навсякъде и дигиталната технология управляваше всичко — от системите за ракетно насочване до машините за еспресо. В резултат ефектът от електромагнитен импулс на голяма височина би бил катастрофален до степен на необратимост. Уилсън вярваше, че импулсът, който възнамеряваше да изстреля от наблюдателницата в Невада, би бил достатъчен да разруши цялата инфраструктура на континенталните Съединени американски щати. За няма и секунда единствената останала свръхсила в света щеше да се превърне в страна от Третия свят, съизмерима, да речем… с Ангола.
Но най-напред — експериментът. Най-напред — Калпепър.
37.
Бърк откри адреса на Миранда Ренфро в уебсайта на Фалън, който даваше информация за собствениците на имоти в града и приблизителната стойност на имотите им.
Миранда Ренфро беше собственик на парцел 7Б, Еко Вилидж, шосе „Фред Бригам“ №3. Чрез информация от същия сайт той направи опит да се свърже по телефона с някой от непосредствените й съседи. Надяваше се да убеди поне един да я повика на телефона. Напразно. Двама решиха, че е мошеник, третият не говореше английски.
Прекара вечерта пред телевизора в компанията на няколко бутилки бира. „Манчестър Юнайтед“ направи равен с „Манчестър Сити“. След мача изгледа и новините. После документален филм за кръстоносните походи.
Продължаваше да пие твърде много и това го тревожеше. Но не го спря да си вземе още една бира от хладилника. Крачеше из стаята, размишлявайки по темата, и накрая стигна до решение. Щом планината не искаше да дойде при Мохамед, Мохамед щеше да иде при планината. Седна пред компютъра и го включи отново. Време беше да провери разписанията.
Да си уреди пътуването, беше лесно. Да обясни на Томи — не. Обясняваше му защо се налага да пътува, когато си даде сметка как изглежда отстрани желанието му да открие Уилсън — като мания. Белград беше едно, прескачането до съседна Словения можеше да мине за нормално, но да измине хилядите километри до Невада по следите на отдавна изстинала диря? Това беше прекалено — и в географски, и във всякакъв друг смисъл. Четеше го в очите на Томи — смес от скептицизъм и тревога.
— И какво смяташ, че ще намериш там?
— Джак Уилсън, ако имам късмет.
— Не, нееее — провлече Томи. — Не говориш сериозно, нали?
— Може би тази Манди ще знае къде да го намеря. А после ще кажа на Коваленко.
— Наистина ли мислиш така, момко? Ако някой дойде тук да пита за теб, дали ще му кажа — ами да, Майкъл е в Дъблин, искате ли да ви дам адреса му?
— Е…
— А ако все пак го намериш, какво ще направиш? Джак Уилсън, ела, ако обичаш, с мене във ФБР? — Стария се намръщи. — И той ще тръгне с теб? Този човек е престъпник. Не, не, това е лудост, Майкъл. Ако го правиш заради кантората, забрави. Ще изчакаме да видим какво ще реши съдът. Не може да обикаляш света за тоз що духа.
Бърк каза, че ще си помисли. Така и направи. Дори отложи решението за следващия ден, за да отлежи в главата му през нощта. А на следващата сутрин взе такси за летището.