— Оооо, майчице… — Гласът на Мадокс трепереше, смесица от ужас, болка и много лоши предчувствия. Думите му излизаха задъхано, накъсани от паузи: — Не знаех! Не знаех какви ги върша бе, човек… съжалявам! Наистина съжа…
Уилсън бръкна в джоба на гащеризона си и извади кортика. Мадокс видя ножа и се дръпна назад.
— Моля те…
Уилсън заби ножа до дръжката в гърдите му, после го извади, за да довърши работата. Сграбчи доносника за вързаната на опашка коса, дръпна главата му назад и настрани и му преряза гърлото. После се изправи. Беше се задъхал, което го изненада. В краката му се събираше локва кръв. Тръгваше си, когато една мисъл го накара да се обърне. „Наистина би трябвало да му взема скалпа — помисли си той. — Би било, знам ли, подходящо някак.“ Обмисля идеята цели десет секунди, застанал на прага с окървавения нож в ръка. Но накрая реши да не го прави. Все пак не беше дивак, а и… къде щеше да го държи?
42.
След поредния много дълъг ден Андреа Кабът се унасяше в приятна дрямка, която обещаваше да премине в истински сън, когато нещо започна да я гложди отвътре. Обърна се на другата страна и нагласи възглавницата си. Вече беше прекарала две безсънни нощи тази седмица и нямаше сили за още една. Трябваше да се наспи. Задължително беше да се наспи.
И така тя се отнесе полека, потъвайки сладко в прегръдките на съня… когато нажежена до бяло мисъл я изстреля обратно в реалността.
„Било е тест! Онова при Калпепър е било тест!“
Фразата изплува от паметта й. По онова време беше в компютърната зала и гледаше запис от охранителни камери с един британец от МИ-6 и онзи тантурест тип от Бюрото… как му беше името? Коваленко.
Тримата гледаха записа многократно — мъжът с меката шапка и обездвижената ръка, който беше оставил два куфара, пълни с вестници, при бюрото на „Бритиш Еъруейз“ и после си беше тръгнал. Това бе довело до евакуация на целия терминал.
„Било е тест“, така каза Коваленко, след като извъртяха записа за десети път. И беше прав. Андреа веднага разбра, че е прав. За разлика от британеца. Ако ще взривяваш летище, защо просто не го направиш, беше попитал той. Защо да си губиш времето с упражнения? Но британецът не беше схванал основното. Целта на теста не е била да покаже дали мъжът с меката шапка може да остави куфарите на летището. А дали ще го направи. На тест е бил подложен мъжът, а не планът.
Всичко, което Андреа знаеше за Калпепър — видяното по Си Ен Ен, вътрешната информация и слуховете, — придобиваше нов характер, видяно в светлината на този неин спомен. С Калпепър беше свършено. Но защо Калпепър? И защо само Калпепър?
Всички смятаха, че градчето е подбрано заради големия банков възел там, че ударът е бил насочен срещу финансовото сърце на запада. Но Кабът не мислеше така. Фактът, че ОСМФТ и поддържащата система на Федералния резерв се намираха в градчето, навярно беше изиграл своята роля в подбора на целта, но според нея ударът се беше ограничил до Калпепър по друга причина — защото е било тест. Но тест на какво?
И тук се появи третото и най-тревожно умозаключение. То беше свързано с Хаким Мусауи — проснат на хирургическата маса, съвземащ се от медикаментозната парализа. Андреа щеше да провери протокола от разпита, но не мислеше, че греши в спомена си за думите на арабина.
— Има един американец! — изстрелял бе той, сякаш думите можеха да му спасят живота. — Той строи машина.
— Каква машина? — беше попитала тя, като смяташе, че говори за бомба.
Но не. Мусауи каза, че американецът „строял машина, която ще спре света“. Или не. Не точно това. Щяла да „спре мотора на света“. Именно тези думи, изречени задъхано от човек на границата между живота и смъртта, сега караха косъмчетата по тила й да настръхват.
Какво беше казал тази сутрин експертът по Си Ен Ен? Споменал беше за някакъв стар филм, но думите му бяха: „В Калпепър светът спря.“
Андреа стисна очи. Имаше и още нещо — онази провалила се операция в Берлин, кашата с Бободжон Симони. Последвалата разузнавателна информация по някакъв начин се връзваше с всичко това. Тя скочи от леглото и започна да се облича. Откачаше ли? Наистина ли всичко се връзваше?
Макар че почти никога не шофираше сама, сега не беше в настроение да чака шофьора си. Изкара беемвето от гаража и се включи в хаотичния трафик на Куала Лумпур, където дори в два през нощта по улиците имаше автомобили. Въпреки спешната ситуация Андреа отдели няколко минути, за да се отърве от евентуална опашка. Почти без да сваля поглед от огледалото за задно виждане, тя направи поредица от леви завои, докато не описа пълен кръг в рамките на десетина пресечки, после зави на обратно по средата на натоварено кръстовище.