„Трябва да е в службата“, каза си той. Или… — с какво беше облечен тогава? Може да го е пъхнал в някой джоб. Нямаше идея къде е. Дори беше възможно — не, не би направил такова нещо, нали? — да е хвърлил картончето в някое кошче за боклук.
Помнеше какво каза на Бърк в „Славея“ — че информацията на картончето не струва много. Помнеше и колко се беше ядосал Бърк — толкова, че изглеждаше готов на физическа саморазправа. И сега, освен ако не намереше онова картонче, Коваленко волю-неволю трябваше да целува краката на Бърк. Да му се моли.
— Рей? — повиши глас Андреа.
— Не е у мен. Но ще го намеря.
— Какво имаш предвид?
— Ще ти звънна по-късно.
Чу я да вика ядосано името му, докато затваряше телефонната слушалка.
43.
Докато отменят ограниченията върху полетите — четиринадесет часа след като Бърк пристигна на летището, — терминалът заприлича на кочина. Хората проявяваха завидно търпение, но водата и храната не достигаха, а тоалетните… за тях не искаше да си спомня дори. Минаха още шест часа, докато Бърк си уреди място за полет до Рино. На този етап вече беше готов да се качи на самолет до кое да е летище в радиус от хиляда километра от крайната си цел, но тази му решимост се споделяше от всички останали на терминала, така че не даде резултат.
Когато най-после пристигна в Рино, Бърк нае кола с идеята да шофира до Фалън. Но умората го надвиваше и когато се улови, че дреме зад волана, спря пред един мотел в покрайнините на Спаркс, регистрира се и се строполи като мъртъв в леглото.
На следващия ден потегли към Фалън. Пътуването продължи два часа, които той използва, за да репетира речта си пред Манди Ренфро. Той беше репортер, който подготвя статия за „Харпърс“… Не звучеше особено убедително. Но за друго не се сещаше, така че продължи да шофира към Фалън, като често поглеждаше картата, за да не обърка пътя.
Караваната и прилежащият й парцел бяха спретнати и чисти, с бяла дървена оградка. Застана на прага, стиснал поувехналия букет, който купи сутринта от един крайпътен магазин, и почука на вратата. Отвори му много стара жена с дънки и карирана памучна риза. Очите й бяха стряскащо светлосини на цвят.
— Да? — каза жената, но отговорът на Бърк потъна в рева на два военни самолета, която разцепиха небето над главите им.
Беше прочел в туристическата брошура, че Фалън е близо до военна база за обучение на пилоти. Манди Ренфро се усмихна и вдигна пръст.
— Човек свиква — извика тя, а когато шумът утихна, попита: — Е, с какво мога да ви помогна?
Бърк й каза, че пише статия за „Харпърс“ на тема Закона за секретността на изобретенията.
— Ясно — каза тя и изгледа смръщено цветята. — Тези бедни създания имат нужда от спешна помощ. — После го изгледа преценяващо. — Ами влезте. И вие ми изглеждате прежаднял.
Покани го да седне в миниатюрната дневна. В едното кьоше на стаята беше подреден импровизиран олтар на Джак — полица с награди, две снимки, няколко удостоверения и флагче на „Станфорд“.
Манди сложи цветята във вода, а след две-три минути се върна с две високи чаши студен чай. Разбърка захарта с лъжичка с дълга дръжка, сервира чашите на масичката и чак тогава седна срещу Бърк. На всеки няколко минути поредният самолет прекъсваше разговора им.
— За кого казахте, че подготвяте статията?
— За „Харпърс“ — отвърна Бърк.
Манди Ренфро го прониза със сините си очи, после каза:
— Млади човече, според мен не ми казвате истината.
— Ами…
— Няма значение. И без това не мога да ви помогна за Джак. Знам, че е излязъл от затвора, защото винаги съм си правила труда да следя какво става с него. — Сведе поглед към ръцете си. — Но той не си прави труда да поддържа връзка с мен.
— Значи за последно сте го виждали в съдебната зала?
— Точно така.
— Като всички останали.
Тя отпи изискано от чашата си.
— Изглеждате ми ужасно уморен. Защо не ми кажете какво всъщност ви води тук? Защо се интересувате от Джак?
Беше му писнало да лъже. Разказа й накратко историята, но премълча за Калпепър.
— Мисля, че конструира оръжие — каза той. — Специално оръжие.
Тя затвори очи и поклати глава.
— Много гняв има в това момче и с основание. Толкова години на онова ужасно място…