Бърк кимна.
— Животинките, когато ги наранят лошо, постъпват по два начина — продължи старицата. — А Джак го нараниха много лошо. Някои се свиват на топка и се преструват на умрели с надеждата, че опасността ще отмине. Другите? Другите отвръщат на удара, искат и те да наранят. Нападат веднага. Или изчакват подходящия момент и тогава нападат. Дори кучетата са злопаметни понякога. И койотите също. — Тя отпи отново от чая си.
— Смятате, че Джак ще иска да си отмъсти.
— Джак пострада несправедливо. Така че, да… не искам да мисля какво може да направи, какъвто е умен и целеустремен.
— Аз също се притеснявам.
— Какво ще направите, ако го откриете?
— Не знам — каза Бърк. И беше вярно — наистина не знаеше. — Мислите ли, че ще дойде тук?
— Тази малка каравана имаше специално място в сърцето му, но щом не е дошъл досега, няма и да дойде. — Въздишка. После Манди разклати напитката в чашата си. — Сигурно вече знаете, че са го намерили в картонена кутия на прага на болницата. И за стикера с името му.
Бърк кимна.
— Това тежеше на Джак — че е изоставен. Но аз му обясних, че понякога децата ги оставят така, за да са далеч от бедите. Казах му също, че подобна съдба са имали някои велики хора. Мойсей например, пуснат по реката в малката си кошница. И Саргон — царят на Месопотамия, — той също бил намерен в кошница. Казах на Джак, че е започнал живота си като в легенда.
Бърк кимна. Лека усмивка прекоси лицето на Манди.
— Сигурно се чудите откъде една дама, която живее в каравана, знае за древна Месопотамия. Преди да срещна съпруга си, Алън, учих две години в щатския университет в Бойс. Освен това чета много. Предадох и на Джак любовта си към книгите. Както и да е. Джак дойде при мен, когато беше на десет, и така и не открихме нищо за родителите му. Бяла майка и баща индианец или обратното — това поне беше ясно от вида му. Смесена кръв. Наполовина пают най-вероятно, защото в Невада повечето индианци са паюти. А да не забравяме и името — изборът не можеше да е случаен, така че… Двамата с Алън — а и Джак, когато поотрасна — обърнахме земята, за да разберем нещо за истинските му родители. Изчетохме местната преса от времето около раждането му и така нататък. Разпитвахме за бременните жени в околността, за девойки, които са изчезнали.
— Но не сте открили нищо.
— Уви, не. Явно майка му е била образована поне в някаква степен, иначе откъде ще знае за Джак Уилсън? А и друго беше интересно — че майка му, или баща му може би, са решили да почетат прочутия индиански шаман, но са избрали бялото му име, а не индианското.
— Уовока.
Тя вдигна рязко поглед.
— Явно сте проучили това-онова.
Бърк кимна.
— Които и да са били родителите му, поне в генетично отношение комбинацията е била успешна. Джак беше красиво дете. Много красиво. С гъстата лъскава коса, трапчинките и черните като катран очи — хората непрекъснато го заглеждаха. И умен освен това. Много умен.
— Така изглежда.
— Не, не, идея си нямате. Когато дойде при мен, беше още дете, а и дребничък за възрастта си. Вече беше сменил половин дузина приемни домове. Не искам да кажа нищо срещу системата, напротив — социалните работници наистина се опитват да постъпват правилно, но имат някои откачени правила, а и сред приемните родители има такива, които не стават за нищо. Някои от тях вземат деца с единствената цел да спечелят пари.
— Сериозно?
— Ами да, разбира се. Гледат по осем, по десет деца, а това е твърде много, нали? Особено когато става въпрос за проблемни деца. — Въздъхна и отново отпи от чая си. — Джак първо пострадал от гаджето на приемната си майка, шамаросвал го редовно. После не станало по-добре. Когато дойде при мен и Алън, беше… наплашен, затворен. Мина доста време, докато спечелим доверието му. Но после… — Тя затвори очи и Бърк видя сълзи да проблясват в ъгълчетата им. — После наистина станахме семейство.
— Колко време остана при вас?
— Докато навърши шестнайсет. Шест години. Двамата с Алън… помогнахме му да приеме етническата си принадлежност и да се запознае с историята на паютите. Заведох го до езерото Пирамид и го представих на хората там. Искате ли да ви покажа една снимка?
— Би било чудесно.
Манди стана и Бърк я последва в миниатюрна стаичка.
— Това беше стаята на Джак — каза тя. — А това е Джак с Питър Белия облак. — Показа му рамкирана фотография на усмихнато дванайсетгодишно момче до по-възрастен мъж със сини дънки и пуловер. — По онова време Питър оглавяваше племенния съвет. Беше истинска знаменитост.