— Беше? — попита Бърк.
— Да — каза Манди. — Почина преди няколко години.
До леглото имаше табло и Бърк застана пред него.
— А това какво е? — попита той.
— О, това ли — това е проектът, който Джак направи в девети клас. Получи пълна шестица!
Под заглавие „200 години отстъпление“ се редяха грижливо начертани карти на различни щати. Бърк се вгледа и видя, че цветно маркираните области представят земите на отделните племена. Картите бяха шест, първата от 1775, последната от 1975 година. Отстрани в малки квадратчета бяха вписани разпоредбите и договорите, засягащи индианския въпрос, най-често във вреда на индианците. Картите разказваха нагледно за жестоката кражба на територии от местното население. На последната имаше само няколко цветни петънца източно от Мисисипи. На запад най-големите индиански територии се намираха в Дакота и района на Четирите ъгъла. Дори в Оклахома, която през 1835-а е била обявена за изцяло за „индианска територия“, резерватите се бяха свили до миниатюрна част от щата.
— И все още страдат — каза Манди. — Хората си мислят, че казината са променили всичко, но истината е, че местното население все още е най-болното, най-бедното и най-слабо образованото от всички етноси в Съединените щати. — Въздъхна и го поведе обратно към дневната. — Но по-добре да не подхващаме тази тема, защото е безкрайна.
— И какво стана, когато Джак навърши шестнайсет? — попита Бърк. — Къде отиде?
Старицата стисна очи.
— Съпругът ми се разболя тежко. Рак на черния дроб. Единствената му надежда беше в трансплантацията. Включиха го в списъка на чакащите, но… времето не ни стигна. — Тя въздъхна отново. — Когато му поставиха диагнозата, двамата решихме да не казваме на никого. А трябваше. Знам, че трябваше, но се страхувахме, че ще е ни отнемат Джак.
— От социалните служби? Защо?
— Защото бяхме стари. Или поне твърде стари за приемни родители. Когато Джак дойде при нас, аз бях на петдесет и пет, а Алън — на шейсет. Беше си чиста проба късмет, че изобщо ни го дадоха. Трябваше спешно да му намерят дом, ние искахме да вземем дете и на онзи етап бяхме единствените. Така или иначе, когато все пак разбраха, че Алън е болен и че по-голямата част от моето време отива в грижи за него, ни взеха момчето — промълви Манди и си пое рязко дъх.
— Съжалявам.
Тя изтри очи с ръка.
— Той не искаше да тръгва. Ние бяхме единствените му близки хора, а и знаеше, че без него ще ми е трудно да се грижа за Алън. Без помощта на Джак трябваше да пратя Алън в хоспис. Така и стана. — Въздишка. — Наложи се да поговоря много сериозно с момчето. Знаех, че ще се опита да избяга и да се върне, но го накарах да обещае, че няма да постъпи така. Казах му, че най-лошото нещо, което може да ми причини, е да провали шансовете си за по-добър живот. Още тогава той искаше да отиде в „Станфорд“ и аз знаех, че му е по силите. Ако не извърши някоя глупост обаче. А бягството се третира като престъпление, сигурно знаете.
Бърк кимна.
— Изпратиха го при семейство в града, прилично семейство. С много деца. Молеха се по цял ден. Но Джак вече беше достатъчно голям да се грижи сам за себе си. Остана в същото училище, което беше добре. Ходехме заедно при Алън през уикендите, срещахме се в библиотеката. Там попълнихме и молбите му за кандидатстване в колеж.
— Но не са му позволили да се върне при вас, след като съпругът ви почина, така ли?
Тя поклати глава.
— Била съм твърде стара, за да се грижа за него, така казаха.
— И го приеха в „Станфорд“.
— Да! Толкова се гордеех с него. Вярно, че беше изключително умен, но до последния момент се притеснявах, че няма да му отпуснат стипендия. А след това нещата му потръгнаха толкова добре. И онова изобретение! Беше толкова развълнуван. Вярваше, че ще направи страхотен удар! Щял да ми купи къща, не че ми трябваше такава. Но разбирах, че това ще го направи… знам ли, щастлив. — Въздъхна и раменете й се сгърбиха. Изведнъж му се стори уморена до смърт. — Още не мога да повярвам какво стана след това — каза Манди. Очите й се напълниха със сълзи, но тя не заплака. — Сигурно е бил бесен — и с пълно право, — но никога не би наранил никого. Убедена съм.
— Тогава да… но сега?
Тя поклати глава.
— Не знам.
Бърк се наведе към нея.
— Вижте… боя се, че може би Джак има нещо общо със случилото се в Калпепър. И че Калпепър няма да е краят.
— О, Боже… — Ръцете й литнаха към устата. — Съжалявам. Не знам с какво бих могла да ви помогна. — Насълзените й очи грееха като натрошени скъпоценни камъни. — Вече не го познавам. Познавам само човека, който беше преди, но него вече го няма. Дори в съдебната зала, още тогава той вече беше различен. Виждаше се. Очите му бяха… студени, твърди като камък. — Тя поклати отново глава. — От месеци е на свобода, а така и не ми се обади.