— Но ако го направи…
Тя стисна устни, после кимна.
— Ако го направи, ще ви се обадя — каза тя и взе квадратно листче от стар календар със снимки на цветя.
Бърк й продиктува номера си в Дъблин и каза, че ще проверява телефонния си секретар всеки ден. Бяха си взели довиждане и Джак излизаше от караваната, когато Манди го спря.
— Не знам…
Обърна се и видя, че се взира в календара.
— Не знам дали това ще ви е от помощ — каза тя, — но ако Джак… наистина е решил да направи нещо… мога да се досетя коя дата ще избере.
— Кога? Защо?
— Двадесет и втори юни. Това е важна дата за голяма част от северноамериканските индианци. Заради слънцестоенето. — Тя стисна устни. — Сега всички го свързват с летния филмов фестивал на Робърт Редфорд, „Санденс“, но тази дата отдавна е най-важната в календара на местното население, защото тогава се провежда най-голямата ежегодна церемония на много от племената — танца на слънцето. Имало е период, когато церемонията е била забранена. Джак даже писа доклад за това в гимназията. Казваше, че е все едно да обявят Коледа извън закона.
— И защо са направили това? — попита Бърк.
Тя сви рамене.
— Защото церемонията е доста кървава, поне при някои от племената. Белите хора я намирали за отблъскваща.
— Защо, какво толкова са правели?
— При различните племена било различно, но винаги присъствал дървен прът, много висок, забит в земята. Племената от равнините закачвали бизонски череп на пръта и го натъпквали с различни свещени треви. Други племена завързвали бизонски пенис. Но идеята била една и съща — да измолят плодородие за земята и за хората. Имало много танци, песни, барабани, както и един по-специален обичай. Именно той станал причина да забранят празника. В някои от племената привързвали мъже към пръта с помощта на дълги каиши, прикачени към куки в гърдите и гърбовете им.
— Господи — възкликна Бърк.
— Именно — кимна Манди. — Страдали с дни, без храна и вода, танцували в кръг около пръта, изтезавали собствената си плът, получавали халюцинации и видения. В доклада си Джак го обясняваше като един вид символична смърт, част от големия кръговрат. Когато куките най-после се откъснели от месото им и мъжете се освободели от пръта, това било като… възкресение — продължи Манди и смръщи чело. — Между другото есето на Джак спечели първа награда и така нататък. Затова си мисля, че ако е решил да изпрати някакво послание, ще избере тази дата — двадесет и втори юни.
Бърк застина. Днес беше тринадесети юни.
Манди, изглежда, се досети за посоката на мислите му.
— Знам — каза тя, — остават по-малко от десет дни.
44.
Градът нощем направо ти спира дъха.
Уилсън попиваше всичко по пътя си от предградията към центъра. Хълмовете, които се спускаха стремглаво към водата, контурите на релефа, очертани от светлините на града, и индиговият ръб на пристанището. Беше великолепно и колкото повече наближаваш, толкова по-хубаво става. Галактика от небостъргачи блещукаше на звездния фон, мостът Голдън Гейт грееше от автомобилните фарове.
Естественият декор беше забележителен, но не на него, а на технологията се дължеше нощното вълшебство. Уилсън се усмихна на иронията. Лъскавият свят наоколо му беше пряк потомък на първия електрифициран метрополис — Белия град на Световното изложение в Чикаго, грейнал в светлини благодарение на Тесла и неговите изобретения.
А ето че сега, помисли си Уилсън, отново технологията на Тесла, подобрена от самия него и внедрена в предавателя на върха на наблюдателницата в Невада, щеше да угаси светлините завинаги. Америка щеше да се върне към един по-природен ритъм на живот, управляван от наличието и липсата на дневна светлина.
Колко време щеше да мине, докато колите изгният напълно? Десетилетия, предположи той, дори във влажния въздух на Залива. Част от метала вероятно би могъл да се използва за друго. Останалото щеше да ръждяса. Но пластмасата? Гумата? Те щяха да се търкалят наоколо в продължение на столетия като грозно напомняне. В по-плодородните части на страната настъпващите гори бързо щяха да ги погълнат.
А мостовете? Мостовете щяха да прегръщат реките, докато някое силно земетресение не ги събори.
Колкото повече навлизаше в града, толкова повече го блазнеше той с примамката на нормалния живот. С Ирина биха могли да живеят щастливо тук. Би могъл да продаде ранчото и да купи къща. Да си намери работа, да подхване собствен бизнес. С досие или не, добрите инженери бяха рядка стока. Би могъл да води Ирина на ресторант и да се радва на усмивката и трапчинките й, когато ролите се сменят и тя се превърне от обслужващ персонал в ухажван клиент. Биха могли да се разхождат в Чайна таун и в парка Голдън Гейт. Децата им щяха да играят баскетбол и футбол. Ще й купи миниван и ще потеглят на север покрай брега на Руската река, където нейни сънародници се бяха установили преди повече от век.