Да бе, помисли си Уилсън. Ще го направим. А после ще се хванем за ръце и ще запеем „Ние сме светът“.
Спря пред хотел „Нико“ в самия център и остави на пиколото да паркира пикапа му. Предавателят, който беше използвал в Калпепър, беше заключен под твърдото покривало на каросерията. После се регистрира, качи се в стаята си и се изми.
Взе бутилка вода от минибара, тръшна се в един от удобните фотьойли и извади снимката на Ирина от портфейла си. Гледа я дълго. Имаше нещо почти неразгадаемо в изражението й, смесица от тъга, надежда… и още нещо. Не можеше да го разгадае докрай, но нямаше значение. Ирина щеше да кацне в Лас Вегас след няколко дни, а след това Уилсън щеше да разполага с цял живот, за да научи тайните й.
На следващата сутрин заваля дъжд. Стоповете на колите чертаеха кървави локвички по мокрия черен асфалт. Гумите на пикапа протестираха шумно по мрежата от еднопосочни улици, която само за няколко минути го отведе пред съдебната палата.
Работното време започваше в девет, но Уилсън искаше да е там по-рано, за да огледа паркинга. Трябваха му точните джипиес координати както на мястото, където щеше да остави своята кола, така и на съдебната зала, в която щеше да се прицели. Калпепър бе по-аморфна мишена и следователно — относително лесна.
Най-трудната част беше изваждането и повдигането на оръжието. Не беше голямо, дори не приличаше на оръжие, но изглеждаше странно — по този въпрос нямаше две мнения. Трябваше да подбере такова място, че хем да има пряка видимост към целта, хем да не привлече излишно внимание през няколкото необходими му минути.
Имаше няколко подходящи места, но едно се набиваше на очи като безспорен фаворит. Уилсън натисна с усмивка бутона, за да получи билет за гаража на Търк Стрийт. Беше толкова рано, че само първите две нива бяха заети, а на третото имаше само няколко коли. По-нагоре — нищо.
Уилсън спря пикапа на покрива. Дъждът биеше по предното стъкло, когато слезе от колата под открито небе. От пръв поглед се виждаше, че в осем сутринта в делничен ден петото ниво на паркинга най-вероятно остава празно.
Огледа се, за да види къде са монтирани камерите на охранителната система, после влезе в колата и я премести на паркомясто R952.
Застанал зад каросерията на пикапа, Уилсън имаше директен изглед към съдебната палата. Каросерията попадаше в обсега на две от охранителните камери, вярно, но полезрението на едната се препречваше частично от бетонна колона, а на другата — от кабинката на пикапа.
Уилсън се замисли. Би могъл да напръска със спрей обективите. Или да поеме риска и да не прави нищо. На всяко ниво имаше по четири камери. Общо — двадесет за петте нива. Някъде в сградата имаше помещение, пълно с монитори, предаващи в реално време заснетото от камерите. Но през повечето време, освен ако няма извънредна ситуация, никой не поглеждаше към тях. Записите най-често се гледаха впоследствие, при кражба или друго престъпление.
Какви бяха шансовете, запита се Уилсън, служител на охраната да следи именно камерата, покриваща паркомясто 952, през петте минути, нужни, за да използва оръжието си? А и какво би видял въпросният служител, дори да гледаше? Нещо като телескоп или друго устройство за наблюдение в каросерията на кадилак ескалейд.
Качи се на асансьора, спусна се до приземния етаж и пресече улицата към сградата на федерален съд „Филип Бъртън“. А сградата беше огромна. Чел беше, че там работели осемдесет помощник-прокурори, шестима федерални магистрати и тринадесет окръжни съдии. С други думи — истинско сърце на федералната правораздавателна система.
Един от окръжните съдии беше бившият щатски прокурор Созио, който беше внесъл обвинението за подбуждане към убийство срещу Уилсън. Беше назначен за съдия с указ на президента Джордж Буш през 2003 г. Понастоящем гледаше дело в съдебна зала №3.
Уилсън се записа в книгата на входа и показа личната си карта. Сложи якето и шапката си на подвижната лента, а часовника и дребните монети — в една пластмасова кофичка. Служителят от охраната му махна да минава.