„План Б, в такъв случай“, реши Уилсън и тръгна с бърза стъпка към асансьора.
Излезе на улицата и продължи с ускорено темпо и приведена глава. Сякаш адът се беше отворил в прекрасния ден. На спирката на железницата червенокоса жена говореше за „голям пожар в съда; казват, че гръмнал бойлер и много хора пострадали“. Чернокож мъж в скъп костюм и маркова вратовръзка кимна вещо и каза:
— Свръхнагрят въздух.
На летището хората се тълпяха около телевизионните монитори и клатеха невярващо глави. На екрана изрусена репортерка стоеше пред една от сградите в административния център и коментираше кадрите на портативен екран, който показваше хора в предпазни костюми да влизат и излизат от съдебната палата. Репортерката правеше всичко по силите си да запази самообладание, но имаше осезаем проблем с дишането и изглеждаше искрено потресена от видяното.
— Никого — не мога да открия никого, — който да има каквато й да било представа кой е отговорен за това.
45.
Все още уморен от часовата разлика, Бърк реши да прекара нощта във Фалън. Взе си стая в „Холидей Ин“ и вечеря в мексикански ресторант. Върна се в хотела в десет и си легна с мисълта, че е изминал хиляди километри, за да се срещне с Манди Ренфро. За нищо.
Нямаше идея какво ще прави на другия ден. Може да отиде в някое казино. Да заложи всичко на червено и да гледа как топчето обикаля ли, обикаля. Или пък да играе блекджек, докато светът не свърши. Не беше лошо като план.
Стана така, че спа близо дванайсет часа и се събуди малко преди десет. Когато слезе долу да провери дали още не е късно за включената в цената на стаята закуска, веднага разбра, че се е случило още нещо. Въпреки късния предобеден час в столовата имаше поне десетина души, струпани около телевизора.
На екрана хора в защитни костюми тикаха носилки към цяла флотилия от линейки, спрели под различни ъгли до бордюра, а кордон от полицаи едва удържаше тълпата, събрала се пред голяма административна сграда. На тротоара парамедици даваха първа помощ на пострадали.
— Какво става? — попита Бърк.
Без да сваля очи от екрана на телевизора, мъжът до него отвърна:
— Фриско.
— Какво е станало?
Мъжът само поклати глава.
— Има много жертви.
Картината се смени и на екрана се появиха кадри от пресконференция. Кметът на Сан Франциско, застанал до началника на полицията, уверяваше журналистите, че „няма данни за биологическо оръжие“.
— Това терористична атака ли е? — попита репортер.
Началникът на полицията даде неангажиращ отговор.
Обади се възрастна жена, застанала близо до телевизора:
— Някой каза, че температурата се покачила жестоко. И всичко станало за секунди. Каква е тая работа, за Бога?!
Бърк си наля чаша кафе. И едва не се задави при първата глътка… Федералният съд в Сан Франциско… там бяха осъдили Джак Уилсън, нали така? Сърцето му се сви на топка в гърдите.
По-късно същия ден Бърк седеше в сепаре на „Каубойска вечеря“, пиеше кафе от голяма порцеланова чаша и преглеждаше бележките си. Телевизорът над бара боботеше непрестанно.
Властите на Сан Франциско били склонни да приемат обяснението, че е възникнала повреда в отоплителната система на сградата. Досега никой не беше свързал събитието с катастрофата в Калпепър.
Бърк разлистваше страниците на тефтерчето си, търсейки нещо, което може да е пропуснал. Накрая откри само едно. Надраскана набързо бележка, която гласеше: ukrainebrides.
Имаше и телефонен номер отстрани. Намръщи се в опит да си спомни кога и къде се е сдобил с тази информация. Прибра се в стаята си около осем, като пътьом се отби в един магазин да си купи карта за телефон. Само Бог знаеше колко би му струвало да се обади в Украйна от хотела.
Седнал на леглото с телефона, той набра двайсетина цифри и изслуша записаното съобщение. Накрая се спря на опция пет — разговор със служител. Последваха пет-шест минути изчакване, през които в ухото му звучеше европейска поп музика, а очите му следяха картината на намаления докрай телевизор. Носилки и колички в коридорите на някаква болница. Лекари, който излизат забързано от отделението по изгаряния. Чували за трупове и стъписани официални лица.
Изкушаваше се да затвори. Пет минути европейска поп музика му идваха в повече, особено когато изгледите да научи нещо полезно клоняха към нула. Ясно му беше, че се хваща за сламки. И че това ще се окаже поредната задънена улица. Най-накрая музиката спря, заменена от глас: