— Да, ало? Олга Примакова на телефона.
— Здравейте…
— Съжалявам, че се наложи да изчакате, но тук е много късно.
Бърк дори не се беше замислил за това.
— Наистина съжалявам…
— По-добре уебсайта, не? — каза Олга. — Там може видите снимки на булките. Но може би… нямате компютър?
— Точно така — отвърна Бърк. — Нямам. Пред себе си.
— Може би в библиотека…
— Всъщност един приятел ми даде номера ви. Джак Уилсън?
— О, да. Помня го от романтичния уикенд. Разбира се.
Бърк изправи гръб и спря телевизора с дистанционното.
— Той ми разказа за това!
— Значи Джак Уилсън ви дал този номер? Чудесно! И вие ли търсите хубава булка?
„Булка?“ Да не би Уилсън да се е оженил за някоя от тези жени? Кога пък успя?
— Пръстенът, който дал на Ирина… леле, направо фантастичен — изохка Олга.
— Да — побърза да се съгласи Бърк, — страхотен пръстен. — Захапа и името. — Ирина много го е харесала!
— И толкова голям!
— Е, такъв си е Джак. Никога не прави нищо наполовина. Всъщност точно затова ви се обаждам. Искам да им направя подарък, но не знам на какъв адрес да го изпратя.
Олга се поколеба.
— Защо не го занесете на сватбата? — предложи тя. — Тя е съвсем скоро. Утре или вдругиден май.
— Да, наистина, но… — отвърна Бърк — къде точно ще се състои?
Дълга пауза, после:
— Вие не сте… поканен?
— О, поканиха ме, разбира се, но… в момента пътувам, а забравих поканата вкъщи, така че…
— Съжалявам — каза Олга, — не ми е разрешено да давам тази… информация. Само мадам Пулетска може да ви каже. Само че и тя е на път като вас. Но всяка сряда се обажда. — Жената направи пауза. — Вие в САЩ ли сте?
— Да.
— В коя часова зона? — попита отсечено тя.
— Скалистите планини.
— Така ли? Тогава ще й предам да ви се обади — Скалистите планини, между осем и дванайсет на обяд. Да?
— Да, няма проблем, но…
— Моля? Вашият номер? Ще й го предам в сряда.
Бърк й продиктува телефонния номер на мотела, после каза:
— Проблемът е, че… дотогава има цяла седмица! А…
— Съжалявам. Повече не мога да направя! — После му благодари и затвори.
46.
Седнал зад бюрото си, Рей Коваленко поклати глава, изпсува под нос, после вдигна ръце и наполовина извика, наполовина изръмжа:
— Мамка му!
Беше преобърнал кабинета си, пребърка и дрехите, които беше носил тогава. Без успех. Картончето го нямаше никъде.
Колкото до Бърк, той беше изчезнал. Не просто не си вдигаше телефона. От Гарда го търсеха под дърво и камък, но никой не го беше виждал от дни.
Тъстът му, Ахерн, също не им помогна. Прати ги по дяволите и не пожела да разговаря нито със служителите на Гарда, нито с Коваленко.
Коваленко си беше направил труда дори да открие семейството на Бърк във Вирджиния, но те останаха искрено изненадани, че Майк не е в Дъблин. (И че ФБР го търси.)
Затова Коваленко си блъскаше главата с надеждата да изрови нещо за казаното от Бърк. Нещичко за Д’Анкония. Ходил бил в Белград. Лежал в „Алънуд“. Учил в Калифорнийския университет. Или в университета на Южна Калифорния. Нещо такова. Всичко това беше безполезно без име, без истинско име, а него Коваленко не помнеше. „Звучеше като…“ Изплуваше на върха на езика му, после потъваше отново. „Уилямс…“
Междувременно Андреа Кабът звънеше по два пъти на ден — веднъж сутрин и веднъж следобед. Коваленко я избягваше.
Накрая се наложи да замине за Дъблин и да лази в краката на Томи Ахерн. Тотално унижение, и то само за да се съгласи дъртакът на среща. А после започна да се пазари. Искал възбраната да бъде вдигната, съдебното дело да бъде прекратено, а на Бърк да бъде издаден нов паспорт.
— Готово! — съгласи се веднага Коваленко.
— Стои и въпросът с обезщетението…
— Обезщетение? За какво?
— Нереализирани печалби от дейността на кантората — заяви Ахерн.
— Не мога да…
— Е, тогава по-добре се омитайте — каза дъртакът, стисна го за лакътя и го завъртя към вратата.
Коваленко замръзна. След миг каза:
— Мога да ви дам писмо.
— Писмо ли? И какво да правя аз с едно писмо? — попита Ахерн.
— Като легат ще призная официално, че е била допусната грешка. И че вината е наша.
— Тоест — твоя.
— Именно. Че вината е била моя. Можете да правите каквото искате с писмото. Сигурен съм, че адвокатите ви ще измислят нещо.
Ахерн измуча в знак на неохотно съгласие и отиде да вземе лист и химикалка.
Когато писмото беше съчинено и написано, Ахерн каза: