— Майкъл е в Щатите, това сигурно знаете.
— Къде?
— В Невада — каза дъртакът.
— Къде в Невада. Това е голям щат!
Ахерн вдигна рамене.
— Не знам. Ако се обади, ще му кажа, че искате да говорите с него.
Отначало Коваленко помисли, че дъртакът го е преметнал и го лъже. Накрая обаче се примири с обезкуражаващата истина. Дъртият пръдльо не знаеше къде е зет му. И Бърк не му е казал нищо за истинската самоличност на Д’Анкония.
— Мислех, че вие знаете — изгледа го озадачено Ахерн. — Той каза, че отива в Лондон да ви търси. Не ви е намерил или какво?
Бързо потвърдиха, че Майкъл Бърк е влязъл в САЩ от Ирландия преди два дни и е минал през митническия контрол на летище „Кенеди“. Информацията от кредитната му карта разкри, че се е качил на самолет за Рино и е взел кола под наем от Аламо. Зелен хюндай с калифорнийски номера.
И нищо повече. Коваленко се свърза във филиала на ФБР в Лас Вегас и ги помоли да пуснат колата на Бърк за издирване.
А после, седемдесет и шест часа и седем телефонни обаждания след първия си разговор с Кабът, Коваленко убеди познатите си в Гарда да посетят апартамента на Бърк.
— Получихме информация от таен, но много достоверен източник, че господин Бърк е станал жертва на измама. Ако бихте могли да посетите дискретно апартамента му, просто за да видите дали не лежи мъртъв на пода, бихме ви били дълбоко благодарни. А! И докато сте там, по възможност още тази сутрин, защо не направите копие на хард-диска му и не ми го пратите…
Осемнадесет часа по-късно Коваленко разполагаше с името на „американеца“, заради когото Андреа му беше проглушила ушите. Уилсън. Джак Уилсън.
47.
Уилсън губеше търпение… и се тревожеше, че с Ирина е възникнал някакъв проблем при митническата проверка. Къде беше тя? Самолетът й беше кацнал преди половин час. Той стоеше с големия си букет червени рози и се вглеждаше напрегнато в парада от лица, изнизващ се откъм митницата.
Горките, мислеше си той. Толкова се вълнуваха, че са във Вегас — четеше се по лицата им, — но ако бяха тук и на двадесет и втори юни, щеше рязко да им се стъжни. Градът беше изкуствено образувание, почти като онова място в Близкия изток с „подводния ресторант“. Метрополис, изграден в средата на нищото, Вегас се славеше с деветнайсет от двайсетте най-големи хотела в света. И беше почти напълно зависим от технологиите. Без климатици хотелите щяха да станат необитаеми. (Този юни температурите се движеха около тридесет и осем градуса.) А какво щяха да пият хората? Водоснабдяването разчиташе на помпи, задвижвани с електричество, а дори язовирите в щата се управляваха от модерни електрически системи с дигитални технологии. Водата щеше да пресекне за броени минути.
Езерото Мийд, на шейсет километра от града, щеше да се превърне в лелеян оазис веднага щом хората осъзнаеха, че електроподаването няма да се възстанови. Нито скоро. Нито никога. Може би някои от тях ще се сетят за Калпепър и ще разберат какво става. Но няма да знаят друго — че този път походът пеша до съседния град няма да им помогне. Че този път няма къде да отидат. Че този път е пострадала цялата страна, а с нея — и светът.
Дори придвижването до езерото Мийд щеше да е непосилно за повечето от тях. Шейсет километра през пустинята не се изминават за един ден, нито за два, а колко храна и вода може да носи човек на гръб? Накрая оцелелите щяха да издигнат защитни огради около безценната вода и да прогонват закъснелите. Щяха да се върнат към племенното общество. Колко време щеше да отнеме това? Месец? Два най-много.
Част от хората, които го подминаваха, бяха обречени предварително заради уязвимостта си. Жена в инвалидна количка, майка с бебе на ръце, дебел мъж. За тях шансът да оцелеят беше равен на нула. Същото важеше и за Манди. Изкушавал се бе да я доведе в ранчото. Но удържа на изкушението. Целта искаше жертви и той щеше да ги направи. Манди беше част от миналото, а миналото криеше рискове.
По вътрешната уредба съобщаваха за забравен багаж, когато Уилсън най-после зърна Ирина — облечена в синьо, притеснена, повлякла черен куфар на колелца. Оглеждаше множеството пред себе си, търсеше Уилсън и сладка бръчица на тревога разсичаше челото й. Той вдигна ръка и извика името й. И когато тя се обърна, когато го видя, по детски невъздържана радост изглади лицето й. И нейната радост го разтопи. Заля го вълна от еуфория. А после тя се хвърли в ръцете му — истинска, сладка, сбъднала се мечта.
Да развеждаш Ирина из Лас Вегас, беше като да заведеш дете в Дисниленд. Уилсън беше крайно безразличен към развлеченията, които градът можеше да предложи, но нейното щастие го даряваше с такава наслада, че усмивката не слизаше от лицето му.