Тя попиваше с поглед казината по пътя от летището и само дето не подскачаше от вълнение. Във фоайето на „Мираж“ не спря да ахка и охка, а когато се качиха в апартамента, заприпка като малко дете.
— Не, не, шегуваш ме! Това ли наша стая?!
Обиколи десетина пъти апартамента до последното кьоше — дивеше се на минибара, на тоалетните принадлежности, на просторната баня, на гигантското легло. Метна се отгоре му, като се кискаше и подскачаше.
Уилсън легна до нея и когато се целунаха, чувството стигна до всяка негова клетка. Целувките преминаха в друго. Тя разкопча ризата му и очите й се разшириха при вида на татуировките.
— Ти имаш… рисунки — каза тя.
— Ъмммм.
Ирина плъзна пръст по очертанията на водното конче, после направи същото с полумесеца, но този път с устни. После вдигна глава и видя непознатия надпис, татуиран на гърдите му.
— А това? Какво значи?
Уилсън се усмихна.
— Означава „Не бой се“.
Устните й се сведоха към надписа и Уилсън посегна към копчетата на блузата й. Но тя се дръпна бързо назад.
— Какво? — каза той, когато Ирина стана да загаси лампите, после се върна в леглото.
— Обичам тъмното — прошепна тя и кой беше Уилсън да спори.
Градът грееше като непозната галактика вън.
След това тя се уви с чаршаф и изтича поруменяла в банята, за да се облече. Когато се върна, Уилсън отвори малка бутилка шампанско от минибара. Пиха „за нас“ и слязоха в казиното. Уилсън й обясни как да залага и минималната й печалба на една от ротативките предизвика такъв изблик на неприкрита радост, че дори закоравелите комарджии наоколо се усмихнаха. Вълнението, с което хвърляше заровете на масата, и смесицата от страх и възбуда, докато топчето се въртеше в рулетката, бяха чисто злато.
За пръв път от много време Уилсън се чувстваше щастлив. През последните няколко месеца живееше на адреналин — първо от „Алънуд“ до Вашингтон, после в Дъблин, Белград, езерото Блед, Бейрут. Одеса и Буниа с междинни спирки. Прехвърлянето на парите, покупката на ранчото, конструирането на оръжията. После Калпепър и Сан Франциско с Мадокс помежду.
Всичко това му беше създало чувство на нереалност, сякаш играеше ролята на самия себе си. Вярно, ролята беше негово дело — той беше писал сценария. Но постоянната необходимост да се вписва в ролята, да сдържа емоциите си, да е нащрек и да дебне подходящия момент… Беше платил голям данък.
Но сега Ирина беше тук и всичко беше различно. Имаше нещо в нея, което му помагаше да се чувства солиден и цялостен. Самото й присъствие избистряше личността му.
По-късно същата вечер в Уайт Чапъл мечтите на Ирина се осъществиха сладко и прецизно като в продължение на „Шрек“. Лас Вегас беше пълен с имитации на истински места — Ню Йорк, Париж, Венеция, Кайро… списъкът нямаше край. По същия начин сватбите в параклиса Уайт Чапъл бяха тарикатско подобие на класическата церемония. Параклис, да, но не и църква. Гости и свидетели, да, но непознати. „Близки непознати.“ Цветя, листенца от рози по пода, сватбена торта и снимки — непланирани от булката, но несъмнено част от пакета.
Да се ожениш във Вегас, беше като да наемеш специалист по вътрешен дизайн, който да обзаведе дома ти вместо теб. Тотално нахлуване в личния ти свят, но лошо няма, защото експертите знаят най-добре. Наистина.
Въодушевлението, с което Ирина посрещаше всяка подробност, промени издъно духа на церемонията. Появи се от гардеробната с дълга сатенена рокля с украса от перли, ръчно пришити от майка й, а страните й горяха от вълнение.
— Мили Боже, вижте я, поруменяла е — прошепна една от платените гостенки. — Имаме си срамежлива булка!
Докато изричаха клетвите си, гласът на Ирина пресекваше от вълнение. Когато Уилсън сложи пръстена на ръката й, лицето й грейна в блажена усмивка. А преди свещеникът да изрече официалното „Вече може да целунете булката“, Ирина се хвърли на врата му и извика:
— Обичам те, Джак Уилсън! Аз жена с голям късмет.
А той не каза нищо, защото не знаеше какво да каже. Нямаше много опит в това да прави други хора щастливи.
— Сега отиваме вкъщи? — попита тя.
Уилсън кимна.
— Да — каза той, — сега си отиваме вкъщи. Хайде да си вървим вкъщи.
48.
Една седмица може да трае много дълго. Толкова дълго, че жената, която допълва каните с кафе и купите със зърнена закуска в трапезарията на мотела, да те поздравява по име и да ти се усмихва дружески.