— Не. — Андреа изглеждаше впечатлена.
— Още не е официално — измърмори Коваленко.
Мъжът на монитора обърна гръб на момичето, отдалечи се и излезе от обсега на камерата.
— Това е всичко — обяви Коваленко. — И нека бъде светлина. — Гледаше записа за девети път и знаеше, че няма какво повече да се научи от него.
Неоновите лампи на тавана се включиха с жужене. Коваленко стана и прекоси стаята до друга маса, където стояха отворени два куфара на колелца. Във всеки имаше купчина вестници, овързани с канап. Отпечатъци нямаше. Никъде.
— Двадесет и два паунда — каза Коваленко. — Всеки.
— Десет килограма — пресметна Ферди.
— Нали и аз това казах.
Андреа се усмихна, като въртеше разсеяно между палеца и показалеца една от перлите на врата си. След миг каза:
— Двадесет и два паунда не звучат американски. Онзи, който е подготвил багажа, е мислил в метрични мерни единици.
Британецът се замисли върху казаното, после се изкиска.
— Е, ето че имаме напредък. Не само че нищо не се е случило, но… — Той присви очи и се огледа с театрална подозрителност. — Има основание да се смята, че зад това се крие чужденец.
Дори Коваленко се засмя. Но само за миг.
— Работата е там — каза той, — че нещо все пак се е случило.
Гласът на Фреди тежеше от скептицизъм:
— Така ли? И какво е то?
— Било е тест.
Британецът обмисли тази възможност.
— Това е — обяви Коваленко.
— Не е изключено — каза Фреди. — Или пък е безвкусна шега.
— Ако е било шега, на шегаджията му е излязло солено. Куфарите са чистак нови и скъпи — обясни Коваленко.
— Прав си, разбира се, но… защо да си прави толкова труд? Ако искаш да убиеш куп хора на летището, защо ти е да правиш репетиции? Защо просто не… защо да не гръмнеш бомбата от първия път и да приключиш?
— Именно — отвърна Коваленко.
Агентът от МИ-6 изкриви лице в гримаса.
— А и защо точно летище? Железопътните гари са далеч по-лесна мишена. Ресторанти, киносалони…
Коваленко се обърна наляво.
— Андреа?
Офицерът от ЦРУ прехвърли крак връз крак с тих статичен шум от триене на найлонови чорапи. Сви устни и се замисли, после каза:
— Ако не греша, Рей смята, че цялата тази история не засяга летището, а човека с обездвижената ръка. Някой е подлагал на тест него — реши тя, — а не летищните системи за сигурност.
Фреди обмисли тази възможност. После попита:
— И защо ще го правят?
Андреа сви рамене.
— Сигурно са искали да разберат докъде е готов да стигне.
Коваленко кимна.
— Е, вече знаят. Готов е да стигне до края.
6.
„Меко“. Така му викаха ирландците, когато времето беше такова — повече мъгла, отколкото дъжд. Майк Бърк стоеше до прозореца пред бюрото си и зяпаше улицата долу. От време на време вятърът менеше посоката си и обливаше с дъжд стъклото на прозореца, тогава Бърк фокусираше поглед върху стичащите се капки.
Кабинетът му беше просторна стая с висок таван в сграда от розови тухли в края на Темпъл Бар, прочутия лабиринт от тесни улички и алеи близо до река Лифей. От мястото си Бърк виждаше покрива на Търговската арка — покрития пасаж, където героят на Джойс от „Одисей“ Леополд Блум спира да купи книга — порнографски роман всъщност — за своята съпруга Моли.
Макар да беше студено и да валеше, на Бърк му се искаше да потича. Под бюрото си държеше спортен сак с всичко необходимо — освен възможността да го използва. Имаше уговорена среща с клиент — човек на име Д’Анкония, само че Д’Анкония закъсняваше. Беше се обадил по телефона тази сутрин. Искал да регистрира фирма. И бързал.
Нищо необичайно, помисли си Бърк. С това се занимаваме в крайна сметка. Но мислите му бяха другаде. Мислеше за бащата на Кейт — Стария, както го наричаше в себе си Бърк, неговото име беше гравирано върху медната плоча до тежките дъбови врати на кантората:
ТОМАС АХЕРН И СЪДРУЖНИЦИ
Което не отговаряше съвсем на истината. Нямаше други „съдружници“ освен Бърк. Нямаше от месеци. От… е, откакто Кейт умря.
Дори сега думите спираха сърцето му. Изпелтечени нечленоразделно в задните кьошета на мозъка му, те намекваха за изречение без край, за представа така невероятна, че можеше да е единствено мъртвородена. „Когато Кейт умря…“
Какво да правиш с мисъл като тази… с факт като този? Смъртта й беше като лавина. В един момент се грееше на светлината й и кроеше планове за годините, които им предстояха… в следващия земята пропадна под краката му. Скръбта го погреба жив, ослепи го. Накрая студът намери път към сърцето му и бавно го превзе. Тъгата постепенно изгуби енергията си, сърцето му претръпна и повече не усещаше нищо.