На маса в ъгъла се вихреше игра на покер. Възрастна жена с тънка като паяжина червеникава коса, под която скалпът прозираше, дърпаше отегчено ръчката на игралната машина до вратата. Бърк тръгна към бара, където мършав мъж с анцуг в камуфлажен цвят бършеше чаша. Мъжът вдигна брадичка и го погледна въпросително.
— Една бира — каза Бърк.
— „Сиера Невада“ наливно, „Коорс лайт“, „Будвайзер“, „Будвайзер лайт“…
— „Сиера Невада“.
Беше толкова уморен, че нямаше желание да подхваща разговор. Единственото му желание беше да се просне на някое легло. Затова изпи халба и половина, преди да събере сили за големия въпрос.
— Познавате ли човек на име Джак Уилсън… живее тук някъде?
Барманът го изгледа подозрително.
— Кой пита?
Бърк отвори уста да отговори, когато един от покерджиите вдигна поглед и се изсмя.
— К’во ти пука кой пита бе, Дени? Не е като онзи тип да ти е приятел.
— Може и да не е, а ама на тебе к’во ти пука дали на мене ми пука? — контрира барманът. — Глей си там картите и не приказвай.
— Глей си картите я! — подхвана един от другите играчи.
— Влизаш или не? — попита трети.
Бърк не знаеше да се засмее ли, или да заплаче. Барманът сложи нова халба пред него и вдигна вежда.
— Е?
Бърк отпи от пивото.
— Добро е! Наистина. — След малко добави: — Майк Бърк.
— Дени. — Барманът се зае да лъска нова чаша.
Бърк въздъхна.
— Приемната майка на Уилсън е болна.
— Сериозно — подсмихна се барманът, без да крие недоверието си.
— Да — каза Бърк. — Наистина. Живее в каравана във Фалън. Дал й е само адреса на пощенска кутия. Обещах й, че ще се опитам да го намеря, но…
— Тя не е ли идвала тук?
Бърк поклати глава.
— Не. Но и той е тук отскоро.
Барманът се замисли, после кимна.
— Три-четири месеца, не повече.
— И строи пла-не-та-риум — проточи един от покерджиите.
— Не строи планетариум — поправи го барманът, — а място, на което да монтира телескоп.
— То пък голямата разлика — повиши глас покерджията. — Нали все звездите ше зяпа.
Барманът не му обърна внимание, приковал поглед в телевизора. Бърк започваше да губи търпение, но му беше ясно, че с бързане няма да изкопчи нищо от тези мъже.
— Бас ловя, че и сега зяпа звездите — каза един от мъжете на масата за покер. — Щот’ утре е слънцестоенето. Най-дългият ден в годината.
— Това няма нищо общо със звездите, а със слънцето — отбеляза барманът.
— К’во рече, Дени? — подкачи го покерджията. — Че то слънцето е звезда бе!
Другите мъже около масата се засмяха. Барманът се обърна към Бърк.
— Тази негова приемна майка — каза той — няма ли му телефонния номер?
Откъм масата за покер се надигна вик:
— Ухааа! Прилепа блъфираше бе, гъз смотан! Леле как те прецака!
Дамата от игралния автомат се приближи до бара и бутна чашата си към Дени. Имаше закачливите очи на дете и обруленото лице на сондьор. Можеше да е на четиридесет или на шейсет. Бърк не можа да прецени. Барманът й забърка коктейл от равни количества уиски и севън ъп, после се обърна към Бърк и посочи на запад.
— На осемдесетина километра — каза той. — Хубаво място. На територията на Националния горски резерват. — Взе една подложка за чаши и започна да чертае карта от опаката й страна, като обясняваше в движение: — Има една синя каравана отдясно, за нищо не става, цялата е очукана. С фигурки на розови фламинго отпред. Като я видиш, завиваш вляво и караш още двайсет-двайсет и пет километра. На оградата има табелка. „Б-Лейзи-Б“. Лесно ще намериш ранчото.
— Да бе! — възкликна някой.
Барманът се усмихна.
— Е, може и да не е толкова лесно, но… — Подаде подложката на Бърк. — К’во караш?
Бърк вдигна рамене, после се изсмя.
— Не помня. Под наем е.
— Високопроходим?
— Не.
Барманът се облегна назад.
— Но е джип, нали?
— Не. Обикновен… седан.
Дени примижа скептично.
— Е, значи те чака приключение.
Игралният автомат звънна и нададе вой. Водопад от монети се изсипа на пода. Жената само гледаше тъпо.
— Искаш ли още едно на изпроводяк? — попита барманът.
Преди Бърк да е отговорил, откъм масата за покер внесоха поправка:
— На изпроводяк за козята пътечка, искаш да кажеш!
Всички се засмяха. Бърк също.
49.
Бърк занули километража и потегли бавно. Нямаше друг избор. Черният път беше така разоран от дъждовете, че скорост от четиридесет километра в час се равняваше на двеста по нормално шосе. Нищо не можеше да направи по въпроса. Дори вода беше забравил да си вземе — признак на недалновидност, особено ако вярваш, че Армагедон дебне зад ъгъла. Или по-точно напред и наляво.