Бърк си пое дълбоко дъх и погледна през прозореца. Заекът седеше спокойно на пътя и наблюдаваше със задоволство останките от доскоро здравия автомобил. Бърк не знаеше да се смее ли, или да плаче, но се намираше по-скоро на границата на второто. Поне не се беше плъзнал по нанадолнището, каза си той. Иначе неуправляемата кола щеше да свърши в пропастта.
Опита се да запали двигателя. После пак и пак. Не се получи, а дори да запали колата, едва ли ще я измъкне от крайпътната канавка, прецени Бърк. Не и без влекач на пътна помощ. А дори и тогава едва ли би успял да я подкара. Погледна километража — показваше 65.4. Следователно му оставаха приблизително четиринадесет километра до ранчото. Приблизително.
Не че имаше някакъв избор. Взе новия си „мобилен телефон“, слезе от колата и потегли.
Беше по-трудно от очакваното — заради мрака. Пътя различаваше сравнително лесно, защото бледнееше на фона на пропастта отляво и скалите отдясно. Но при всеки опит да ускори крачка или се спъваше в някой камък, или кракът му пропадаше в дупка. На два пъти падна на ръце и колене, успя да си изкълчи и глезена. Беше жаден, но не можеше да направи нищо по въпроса. Сдоби се с компанията на облак мушици. Не хапеха, слава Богу, но му влизаха в очите, което го бавеше допълнително, защото през няколко минути се налагаше да спира и да търка ядно клепачи.
След час мускулите му започнаха да се схващат.
Струваше му се, че е излязъл от кръчмата в Джунипър преди цяла вечност, но часовникът му показваше, че са минали едва пет часа. През това време Бърк беше размишлявал доста върху действията си и причината за тях. Решимостта му да открие Уилсън граничи с мания, реши той, и не се дължи единствено на желанието да спаси бизнеса на Томи Ахерн. Това беше по-скоро извинение, на което дори Томи не беше повярвал. Рано или късно съдът щеше да отсъди в тяхна полза и да вдигне възбраната върху дейността на фирмата. Не, интересът на Бърк към Уилсън беше по-дълбок и по-тъмен. Беше… какво? Подобрена версия на „самоубийство чрез полицейски куршум“? Неговото беше „самоубийство чрез терористки куршум“ и се равняваше на същото.
Изгубил беше желание за живот след смъртта на Кейт. Или така поне си мислеше доскоро. Но някъде по пътя това беше започнало да се променя. Бавно, а после изведнъж. Не знаеше кога точно се е случило. Не би могъл да посочи момента на промяната. Тези звезди…
Така или иначе сега му трябваше план какво ще прави, когато стигне до ранчото. Защото идеята да се самоубие чрез Уилсън внезапно беше изгубила примамливостта си. Докато крачеше с мъка по изровения път, той разсъди внимателно и дълбоко. Бавно в главата му започна да се оформя план. Гениален план. Чисто злато. Първо — ще влезе. И второ — ще изпържи Уилсън с „телефона“.
Беше пет и петнайсет сутринта, когато наближи портата на ранчото. На дървен стълб до алеята имаше табелка с надпис „Б-Лейзи-Б“. „Адски шик“, помисли си Бърк.
На по-малко от километър нагоре по алеята градинско осветление разпръскваше мрака. Небето на изток започваше да изсветлява. Звездите гаснеха една по една.
Бърк пое по алеята и се стресна от хрущенето на чакъла под краката си. Не беше достатъчно светло да различи детайлите, но къщата изглеждаше внушителна — истински комплекс от дърво и камък, проснат на малка планинска ливада. Селско имение, каквото можеш да видиш в скъпарски ски курорт, помисли си Бърк.
Каменни стъпала извиваха през борова горичка към централния вход. Бърк заобиколи откъм задната страна на къщата, където друга врата водеше към кухнята. Чувстваше се като крадец и се боеше, че оглушителният ритъм на сърцето му ще го издаде. Натисна дръжката и вратата се отвори послушно. „Сигурно спят“, реши той. Което нямаше смисъл, освен ако Бърк не грешеше за слънцестоенето или ако Уилсън не се беше отказал от плана си.
Стоеше в кухнята с фалшивия телефон в ръка и чакаше очите му да се нагодят към мрака. Стори му се, че дочува в тишината едва доловима музика, все едно някой бе пуснал радио далеч сред планинските склонове. Тръгна на пръсти из къщата, от стая в стая, като се молеше Уилсън да няма куче. Електрошокът действа ли изобщо на кучета? Козината беше ли проводник?
Спалнята на Уилсън — петата стая, както ги преброи Бърк — се намираше в другия край на къщата. Леглото не беше оправено, булчинско венче вехнеше на тоалетка, претъпкана с шишенца парфюм. До венчето имаше снимка в сребърна рамка. Бърк я огледа на лунната светлина. На снимката беше Уилсън във фрак, прегърнал през кръста блондинка с булчинска рокля. Стояха в беседка, заобиколени от кошници с цветя, а на главата си булката носеше венчето, което сега стоеше на тоалетката. Стълбовете от двете страни бяха декорирани с несъразмерно големи панделки в златно и сребърно, а пред прозорец от цветно стъкло горяха десетки свещи. Бърк не можа да прецени дали са на закрито и позират пред нещо като филмов декор, или са навън, под открито небе. Но щастието в очите им не подлежеше на съмнение. Излъчваше се от тях на вълни. Двамата буквално грееха.