При Стария беше още по-зле. Уж удържаше фронта зад бюрото си в кантората, а после един ден вече го нямаше там. А уж всички казваха, че фирмата е целият му живот. „Вземи му кантората и го пиши бегал нашия Томи.“ Оказа се, че не е точно така. Фирмата беше начин на живот за Стария, негово хоби и тръпка, но Кейт… Кейт беше самият живот.
Отгледал я беше от парче месо (точно този израз употребяваше). Научил я бе да строи пясъчни замъци, да язди кон, да чете класиците и да се пази от момчетата. Радвал се бе, когато пред очите му Кейт бе разцъфвала с красотата на майка си — същата рижа коса, изумруденозелени очи и кожа като бял лист хартия; не бе крил гордостта си, когато бе завършила „Кеймбридж“ с отличие и се бе върнала в Дъблин за стажа си. А после Кейт беше направила немислимото — обърнала бе гръб на благородната и комфортна лекарска кариера в Ирландия и бе заминала на доброволни начала за една забравена от бога клиника в земя на малария и непрестанни войни.
И тук на сцената се беше появил Майк Бърк. Не веднага, разбира се, но скоро и по драматичен начин. Две години след като Кейт бе пристигнала в Либерия, Бърк падна от небето на няколко мили от нейната клиника. И остана да лежи там обгорен.
Открил го разузнавателен отряд на бунтовническата армия, предвождана от самопомазалия се полковник Убийство. Логично би било да го застрелят. Лежал в края на гората със счупен крак и откъснато наполовина ухо. По гърдите и раменете му имало жестоки изгаряния. Пчели се били загнездили в раните му, ту идвал в съзнание, ту припадал отново.
Според полковника със сплетена на тънки плитчици коса по всичко личало, че Бърк е лежал там с дни. „Видях му машината — купчина обгоряло желязо, че и изстинало вече! А т’ва бяло момче, лежи си в калта като лоша поличба, като знак от Исус, а пчелите го полазили целия. Йероним, той искаше да му земе моторчето. Сещаш се, да посегне и да му го изтръгне от гърдите, както правим понякога. Така си пращаме посланието. Само че в паспорта на туй момче пише Америка! Страната на свободните хора! Затуй решихме да постъпим хуманно. Да покажем положителната страна на борбата.“ С надеждата да получат награда полковникът с плитките и хората му завлекли Бърк до пикапа си (високопроходима машина с картечница в каросерията) и го метнали върху купчина патрондаши. После го откарали до клиниката на ирландската дама в Поркпа.
Потънало в мръсотия гето от колиби край черен път, Поркпа се гордееше с лазарета си. С дузина легла, миниатюрна лаборатория и своя собствена линейка, клиниката — бетонна сграда с ръждясващ ламаринен покрив и стени, боядисани в охра, розово и електриковосиньо — беше единственото подобно място в района. През първата си година в клиниката Кейт се занимавала основно с акушерство и педиатрични грижи, здравно образование и ваксинации. После бойните действия набрали сила и приоритетите на клиниката се променили. Когато се разби хеликоптерът на Бърк и пилотът загина, клиниката вече беше спешен травматичен център, а раните от огнестрелно и хладно оръжие бяха начело в списъка.
Със счупения си крак и изгаряния от втора и трета степен върху десет процента от тялото си Бърк остана в клиниката близо два месеца. Нямаше медицинска причина да остане там толкова дълго, но пък нямаше и къде другаде да отиде. Четири дни след злополучния полет на Бърк в столицата избухнаха жестоки боеве. Дори да стигнеше там, нямаше начин да се измъкне от страната. Пристанищата бяха затворени, посолствата не работеха. Болница „Възмездие“ беше в руини, разрушена от снаряди и плячкосана. За Бърк беше по-добре да остане в Поркпа.
Макар че „по-добре“ не значеше добре. Клиниката беше чиста импровизация и съществуваше постоянна опасност от инфекции. Медикаментите и консумативите бяха на изчерпване, а персоналът — недостатъчен дори в мирно време — се беше стопил допълнително след усложняването на военната обстановка. Месец след пристигането на Бърк Кейт остана само с една медицинска сестра, в клиниката лежаха деветима пациенти, а охраната се състоеше от един пазач, дванайсетинагодишен. На Бърк не му оставаше друго, освен да оздравее или да умре.
Когато се изправи на крака, направи всичко възможно да бъде полезен — най-вече седеше нощем на прага с пушка в скута. После се научи да сменя превръзки и да помага в кухнята. Най-много се гордееше с генератора. Всички казваха, че бил безнадеждно повреден — „Черният пушек значи край!“, — но Бърк не се хвана. Отраснал беше във ферма, където човек се научава да поправя разни неща. Генераторът в клиниката беше „Джон Диъри“, по-голям от генератора на баща му в Нелисфорд, но работеше на същия принцип и имаше същите проблеми. Бърк го човърка половин час и откри повредата. След десет минути генераторът мъркаше като коте.