В свободното си време — а на него цялото му време беше такова — Бърк направи комплект за шах от гилзи, водопроводни части и празни шишенца от лекарства. Беше доста грозен, но вършеше работа. Вечер Кейт беше твърде уморена, за да играе сериозно, но понеже това беше единственото развлечение в града — буквално, — двамата играеха почти всяка вечер.
И докато играеха, си говореха. Бърк научи за детството й в Ирландия, за гаджетата й в „Оксфорд“ и за любовта й към медицината. А за Африка?
— Къде другаде бих могла да израждам бебета единия ден, а на следващия да лекувам огнестрелни рани и СПИН… да не говорим за пациенти като теб!
Бърк се възхищаваше на ясния й мироглед. Собствената му ситуация беше доста по-двусмислена и дори срамна. Само на трийсет години, през по-голямата част от съзнателния си живот той беше обикалял света, за да прави снимки в най-горещите точки. Това беше единственият начин да пробиеш в занаята — отиваш там, където другите не биха припарили. На места като Грозни и Алжир, Монровия и Порт о Пренс. Места, където най-добрият хотел в града е онзи с най-многото чували пясък. Сътрудничеше на фотографското онлайн списание „Ф-стоп“ и през повечето време харесваше работата си, много. Харесваше начина си на живот. Хората. Снимките. Полетите насам-натам. Местата, където ходеше. Слизаш от самолета в град като Алжир и всичко идва на фокус. Като по магия — на точното място в точното време! И ти си там. Страхотен начин да откриеш центъра на тежестта си, иначе като нищо можеш да свършиш в оранжева затворническа униформа и с нож в гърлото.
— Значи си като онези гмуркачи — подразни го Кейт.
— Какви гмуркачи?
— Онези в Акапулко, които скачат от скалите.
Той поклати глава.
— Не съм каубой — обясни Бърк. — Не става въпрос само за силни усещания.
— Да бе.
Не беше права! Работил беше като репортер и писането просто не беше същото. Каквото и да напишеш, все не уцелваш в десетката. Винаги има някой, когото си пропуснал да интервюираш, или нещо, което не си разбрал докрай. При фотографията беше друго. Всяка снимка е факт по начин, който думите не могат да предадат.
Разказа на Кейт как беше започнал в един седмичник във Вирджиния. Вестникът не членуваше в профсъюзите и Бърк поемаше всякаква работа — пишеше репортажи и анализи, правеше снимки, занимаваше се дори с предпечатната подготовка. Имаше полицейски скенер в един ъгъл на редакцията, който не се изключваше никога — пращеше и жужеше, светлинките му мигаха. При всяко съобщение за пожар, престрелка, катастрофа и прочие той грабваше фотоапарата и хукваше навън.
— Колко вълнуващо — каза с прозявка тя. — Катастрофа.
Ами да, вълнуващо си беше! В повечето случаи хукваше заедно с главния фотограф на вестника, мъж на средна възраст, който се казваше Сал и който често повтаряше неща като: „Никога не тръгвай, ако не си въоръжен“. С камера.
— Значи винаги си готов да направиш снимка.
Е, да, каза й Бърк, но не това беше главното. Главното беше, че когато си носиш фотоапарат — дори малък, — той те променя.
— Променя те?
Той кимна и обясни:
— Вдъхва ти смелост.
— Как?
Ако носиш фотоапарат, искаш да направиш снимка. И отстояваш позицията си. Повечето хора не го правят. Видят ли, че става нещо необичайно — врява, писъци и прочие, тръгват в обратната посока. Което е нормалното, инстинктивното поведение. Но добрият фотограф остава, защото иска да запечата образа.
— А ако „образът“ е приливна вълна?
Бърк се засмя.
— Тогава би било добре, ако умееш да плуваш.
В действителност обаче Бърк винаги беше таил съмнения относно фотографията като поприще. Макар да беше спечелил купища награди и да беше снимал всичко, от циганска сватба в Сибир до състезание с драконови лодки в Макао, в голямата си част работата му беше свързана с катастрофи от един или друг вид. Земетресение в Турция, масов гроб в Косово, обезглавяване на Касапския площад в Рияд. След време претръпваш и всичко започва да ти се струва нормално.
„А това едва ли е добре за душата“, мислеше си Бърк. Едно е да си случаен очевидец, който е попаднал неволно на мястото, друго е да тикаш обектива си в лицето на умиращ човек — което той беше правил неведнъж. Има нещо срамно в такива снимки. Ставаш съучастник.