— Звучи ми като лоша карма — каза Кейт.
Бърк се усмихна.
— Мда, има нещо такова — отвърна той.
Шахът всъщност не беше единственото им развлечение. Имаше нещо като лятно кино сред руините и бурените на разрушената пощенска станция. Всяка петъчна вечер десетина сгъваеми метални стола се нареждаха пред единствената що-годе оцеляла и варосана в бяло стена от бетонни блокчета. Старовремският прожектор за осеммилиметрова лента се събуждаше с хъхрене и лъчът светлина подхващаше магията си сред сенките на мушици и летящи бръмбари. През втория месец от престоя на Бърк в Поркпа двамата с Кейт платиха по едно евро всеки, за да гледат Ричард Бъртън в „Бекет“, Джон Уейн в „Хатари“ и Майкъл Рени в „Денят, когато земята спря“.
Откъде се вземаха филмите, беше мистерия.
Не беше мистерия обаче привличането, което се появи между него и Кейт. Сигурно е било неизбежно. Бяха млади. Бяха в Африка. След филма с Майкъл Рени двамата се натискаха като гимназисти на една кушетка в клиниката. Продължи само няколко минути, после Кейт го избута и със срамежлива усмивка предложи да си лягат. Но не в едно легло. Кейт обясни, че й трябвало време да помисли, после го целуна по бузата и излезе, като си тананикаше весело. Бърк разпозна със закъснение мелодията. „Просто едно от онези неща“ на Коул Портър.
Което беше остроумно, но и неточно. Каквото и да имаше между тях — любов, похот или самота, — не беше „едно от онези неща“. Беше различно „нещо“, съвсем различно. Канеше се да й го обясни подробно, когато се случи немислимото.
„Спасиха“ ги. Него, по-точно. Кейт беше отишла да акушира при раждане в едно селце нагоре по реката, когато в Поркпа пристигна конвой на ООН, ескортиращ камион със знака на Червения полумесец отстрани. Брониран военен джип спря пред клиниката, нигерийски капитан скочи на пътя и обяви, че всички ще бъдат евакуирани.
— Всички? — попита Бърк, оглеждайки малкия камион.
— Да — настоя капитанът. — Всички бели. Без изключение!
Бърк му благодари за загрижеността, но отказа поканата, на което му отговориха, че не било покана. Било заповед. Започна спор. Бърк не отстъпваше. Нямало да ходи никъде. Не и без лекарката.
Половин час по-късно се събуди на пода на камиона с вързани ръце. Откараха го до самолетната писта в Бел Йела, качиха го в хеликоптер на ООН заедно с други евакуирани и ги транспортираха до кораб на американския боен флот в крайбрежните води. Два дни по-късно пристигна във Вашингтон.
Живееше в едностаен апартамент на Кънектикът авеню, на две пресечки от зоологическата градина и сутрин чуваше маймуните да се надвикват с трафика. Рядко се застояваше в апартамента, но пък имаше постоянен адрес и място, където да държи книгите и дрехите си.
Направи опит да се свърже с Кейт, но това се оказа невъзможно. Късовълновите връзки се бяха сринали, а когато се опита да й прати имейл, компютърът го уведоми, че писмото не може да бъде изпратено. В Монровия нямаше ирландско посолство. Със същия успех Кейт можеше да е на луната.
Знае ли какво е станало с него? Дали някой й е казал? Или си мисли, че се е измъкнал при първия сгоден случай, без да се сбогува дори? Сигурно точно така е изглеждало…
Откри нюйоркски телефонен номер на „Лекари без граници“ и се обади. Насочиха го към парижката централа на организацията. Впрегнал докрай гимназиалния си френски, Бърк попита за клиниката в Поркпа.
— C’est ferme.7
— Et la directeur?8
Акцентът му явно е бил катастрофален, защото жената от другата страна на линията попита със зле прикрито раздразнение:
— Имате ли нещо против да говорим на английски, моля?
— Чудесно! Казахте, че клиниката е затворена, така ли?
— Да, затворена е.
— Попитах ви за директора. Доктор Ахерн.
— Тя вече не е с нас.
Бърк застина.
— Какво?
— Да! Боя се, че вече не е възможно да работим в Либерия. Там е твърде опасно.
— О… — Бърк отново започна да диша. Ама и на тази английският й е един… — Имате ли някакъв номер за връзка с доктор Ахерн?
— Да, но тази информация е поверителна. Бихме могли да й препратим ваше писмо, ако искате.
Написа писмото същия следобед, а вечерта го скъса. На следващата сутрин седна за втори опит. Имаше толкова много да каже, да обясни. Не за изчезването си. Това беше лесната част. Трудната част беше за тях. За тях двамата.
Когато мислеше за Африка и за всичко случило се там, спомените му приличаха на халюцинации. Воят на пропадащия хеликоптер. Стремглаво приближаващата земя. Одеялото от пчели върху гърдите му. Кейт.