Накрая писмото излезе колкото до Кейт, толкова и до самия него. Пишеше страница след страница, ден след ден в опит да изясни не само чувствата си към Кейт, а и колебанията относно собствената си идентичност. Кой беше той? Кой искаше да бъде? Кое беше важно? И кое не? Колкото повече мислеше за всичко това, толкова повече си даваше сметка, че отговорът е неразривно свързан с Кейт.
Междувременно звъня във всички дъблински болници. Работи ли при тях доктор Ахерн? Ами да, работи. Имат и Ахеерн също. Ортопедия, педиатрия и семеен лекар. Мери, Рори и Деклан. Кого има предвид господинът?
Откри я в болница „Мийт Стрийт“. Доктор Катрин Ахерн е насочена в спешното отделение. Договорът й е вече подписан, но ще започне работа едва след седмица-две, а и тогава вероятно ще поема само нощни дежурства и през уикендите.
В известен смисъл Бърк изпита облекчение, че не е възможно да се свърже с нея. Имаше да й казва толкова неща. Ами ако вземе, че му затвори? В писмото поне можеше да обясни какво изпитва. Когато най-после го напише както трябва.
Междувременно му направиха пластична операция в болница „Сибли“. За белезите от изгаряне по гърдите и раменете му не можеше да се направи нищо, но поне ухото му, или останките от него, лекарите оформиха в „козметично приемлив“ вид.
Беше странен период от живота му. Тръгна на фитнес, сутрин вдигаше тежести и играеше баскетбол. Следобед четеше вестник на чаша кафе на някоя от външните масички пред кафене „Фостър Брадърс“ или се мотаеше из музеите. Всеки четвъртък вечер играеха покер в апартамента на Джеймс Маклойд, но с това „социалният“ му живот се изчерпваше.
Мълвата за завръщането му вече се беше разпространила и започнаха да го търсят редактори. Във „Ф-стоп“ имаха поръчка за фотоалбум за Патагония — тридневно пътуване през чилийския национален парк „Торес дел Пайне“. Проявява ли интерес? Бърк обмисля предложението близо час. После хвана самолета.
Онази нощ седеше буден на място до прозореца и гледаше потъналия в мрак Атлантически океан далеч долу. На сутринта слезе на „Хийтроу“ и следобед хвана самолет за Дъблин. Уморен до смърт от смяната на часовите зони, той се регистрира в скъп хотел на улица „Графтън“ и се просна в леглото. Събуди се след пет часа, отиде в болница „Мийт Стрийт“ и седна в чакалнята на спешното отделение.
Направи същото и следващата вечер. И по-следващата. И по-следващата. Накрая една от сестрите се смили над него и спомена, че доктор Ахерн живее в Долки.
— Като Боно — каза тя.
След това Бърк я намери лесно, но минаха няколко дни, докато оправи нещата, и още една седмица, в която да я ухажва. Две седмици след това се ожениха.
Стария им даде благословията си. Харесваше американците по принцип и Бърк конкретно — не на последно място, защото Бърк беше съгласен да остане в Дъблин толкова, колкото Кейт пожелае. Не след дълго Бърк започна работа за „Фирмата“ — помагаше на Стария с документацията. След година Кейт стана завеждащ на спешното отделение в болницата. Живееха си страхотно. Дори започнаха да говорят за дете.
А после — сепсисът.
7.
„Когато Кейт умря…“
Стария просто спря да идва в кантората.
Скоро след това счетоводителят си намери работа в една новосъздадена софтуерна компания в Ратмайнс и напусна. Фиона, деветнайсетгодишната секретарка, замина за Ибиса и остави Бърк сам в кантората, където Стария вече не стъпваше.
„Не може да продължава така“, каза си Бърк. Стария се беше пропил и седеше сам в онази обитавана от призраци къща с твърде много стълбища и твърде много спомени. Приходите на фирмата бяха на минимум. А самият той газеше през дните като през застояла вода.
Истината беше, че Кейт я нямаше. Отиде си завинаги. Факт.
Но не беше просто факт. Беше обстоятелство така масивно, че имаше свои собствени измерения. За Бърк и Стария отсъствието на Кейт беше тяхната географска дължина и ширина, неосезаемо пространство, но съвсем истинско и съвсем празно. А за Стария, изглежда, беше и нещо повече. Черна дупка, която го всмукваше бавно, но сигурно.
Повей на вятъра обля с дъждовни капки стъклото.
Бърк примигна. Мислите му се пръснаха. На улицата долу едно такси се отдели от бордюра и остави пътника си на тротоара под дъжда. Мъжът се оглеждаше, сякаш търсеше нещо. „Д’Анкония — помисли си Бърк. — Той трябва да е.“
Махна се от прозореца и седна зад дървеното бюро с антикварна стойност, което технически беше на Стария. Документацията беше подготвена и прибрана в голям плик върху попивателната хартия. В ъгъла на плота имаше снимка на Кейт в сребърна рамка. С бяла престилка, тя стоеше в разкаляна локва пред клиниката в Поркпа и пушеше цигара.