— Това ли е всичко? — попита Д’Анкония. — Готови ли сме вече?
— Почти — отвърна Бърк. Върна се при бюрото, подаде паспорта на клиента и седна. — Diga me, es su primer viaje a Irlandia?9
В първия миг Д’Анкония не помръдна. После наклони глава и впи поглед в Бърк. Накрая каза:
— Si, vale. Primer tiempo.10
Бърк се усмихна. Акцентът на този тип беше испански колкото калифорнийска кифла.
— Е — каза той, — Чили е прекрасна страна.
— Да приключваме, става ли?
Д’Анкония бръкна отново във вътрешния джоб на палтото си и извади натъпкан портфейл. Отброи тринайсет банкноти от сто евро и ги остави на бюрото, разперени като ветрило.
Бърк събра банкнотите и ги прибра в кутия със заключващ механизъм в най-долното чекмедже. После написа разписка и я даде на Д’Анкония.
— Значи да пратя всичко на адреса, който фигурира в паспорта ви? В Сантяго?
Д’Анкония се замисли за миг, после поклати глава.
— Известно време няма да се връщам там. Но номерът на банковата сметка и прочие ще ми трябват и бих искал да ми ги пратите възможно най-скоро. Най-добре ще е да ги получа в хотела си.
Бърк примигна и поклати глава.
— В хотел…
— Друго не мога да ви дам. Следващите две седмици ще бъда в Белград, в хотел „Еспланада“.
Бърк въздъхна и си записа.
— Работата е там, че ще има редовна кореспонденция.
Д’Анкония се намръщи.
— Неизбежно е — продължи Бърк. — Но мога да ви включа в списъка с еднопосочната поща.
Въпросният списък съдържаше имената на клиенти, които не желаят фирмата да се свързва с тях. Кореспонденцията и другите начини за връзка се осъществяваха единствено по инициатива на клиента. Хората в списъка с еднопосочна поща почти без изключение искаха да запазят в тайна активите си, било от съпругите си, било от кредитори или от данъчни и правораздавателни органи.
— Чудесно — каза Д’Анкония.
— Но ще трябва от време на време да се свързвате с нас. Има и годишна такса. Ако не бъде платена в срок, корпорацията губи законовия си статут — обясни Бърк, макар да виждаше, че Д’Анкония не го слуша.
Може би не му пукаше какво ще стане с компанията. Може би искаше да я използва за една-единствена транзакция и после да я зареже. Негова си работа. Бърк се усмихна и стана, давайки знак, че срещата е приключила. Двамата си стиснаха ръцете и Д’Анкония си тръгна.
Бърк поклати глава и застана до прозореца. Клиентът излезе от сградата с превити под дъжда рамене.
„Тоя тип очевидно иска да преметне данъчните“, реши той. Което не засягаше Бърк по никакъв начин. Нека данъчните си свършат своята работа, а той ще си гледа своята.
Въпреки това в Д’Анкония имаше нещо, което го притесняваше. Не националността. Не, имаше нещо в името му, което глождеше Бърк. Звучеше му познато, като името на второстепенна или третостепенна знаменитост.
Може пък това да е, помисли си Бърк. Може да е актьор. Лесно можеше да си го представи в ролята на лекар в телевизионен сериал — гениален млад хирург, който убива по някой пациент от любов към спорта.
8.
Уилсън стоеше с гръб към стената и гледаше как чалмосаните потапят кутийките в кофи с бензин. Висеше в склада от сутринта и бензинът се беше пропил в дрехите, в косата му, в кожата дори. Усещаше вкуса му в устата си. А му се пушеше ужасно. Не би могъл да запали дори да излезеше навън. Щракнеше ли запалката, щеше да се подпали като факла.
А си имаше и бавачки на всичкото отгоре — Зеро и Халид. По на двайсетина години, двамата бяха с кубинки, дънки и американски тениски („Поздравявай, не замърсявай!“) и разнасяха картечни пистолети „Хеклер и Кох“ все едно са чадъри. По нареждане на Хаким вървяха по петите му навсякъде и това започваше да му лази по нервите. Английският на единия не подлежеше на коментар, но другият го говореше прилично. Най-сериозният проблем беше, че тези типчета искаха да му бъдат приятели. Мечтаеха си да отидат в Америка! Така че непрекъснато му се хилеха безумно, размахваха пистолетите и кимаха с глави, все едно искаха да кажат „Смърт на Америка, но не и на теб, приятелю! За теб — фалафел! За нас — зелени карти!“
Беше казал на Хаким, че не му трябва бодигард, още по-малко двама, а още по-малко тъпите близнаци. Арабинът обаче настоя на своето и навярно с основание. Под повърхностния си блясък от галска и арабска цивилизованост Ливан беше барутен погреб. А в Баалбек беше… още по-зле.
Одрискан от мухи кръстопът в долината Бекаа, градът лежеше в подножието на голо възвишение, увенчано с казармите на шейх Абдула. Тук през осемдесетте бяха държали американските заложници, оковани към радиатори и тръби. Хаким прояви желание да му покаже килиите, но не остана време, а и арабинът нямаше вяра на хората от сирийското разузнаване, които бяха разквартирувани там. Което беше лошо, защото Уилсън знаеше това-онова за затворите и би му било интересно да разгледа килиите. Дали заложниците са виждали руините от другата страна на пътя? Важен детайл, защото руините бяха колкото неочаквани, толкова и забележителни.