Хаким пренебрегна сарказма му.
— Не е „сладка“. За нас всичко е различно. По необходимост.
— Защо?
— Защото сме във война и защото сме на вражеска територия — каза Хаким все едно обясняваше нещо очевидно. — За нас грехът е един вид маскировка.
Уилсън кимна.
— Прави ни невидими — добави Хаким.
Уилсън разбираше какво има предвид, но не смяташе, че Хаким е докрай откровен. След една седмица в Ливан беше очевидно, че арабинът умее да се забавлява без значение какво казва Коранът по този въпрос. На втората им вечер в Бейрут Хаким се напи в бара на хотел „Сейнт Джордж“ и си тръгна с лъскаво момиче, достатъчно младо да му е внучка. И това ли беше прикритие?
Така или иначе, нито отдадеността на Хаким към каузата, нито дори към настоящия план не подлежеше на съмнение. Въпреки нескритата си неприязън към работата с американец и съмненията си относно плана на Уилсън и неговата осъществимост Хаким изпълняваше всички дадени обещания. А и защо не, като си помислиш? Не го правеше заради черните му очи в крайна сметка. Свършеха ли работата в Антверпен, Хаким щеше да си тръгне със седемдесет процента от печалбата. Така че дори операцията на Уилсън да отидеше по дяволите, арабинът щеше да изкара много пари, а всички рискове щеше да ги поеме Уилсън.
Хаким допи чашата си и си наля още вино. Сервитьорът се появи с широка усмивка и с изобилие от мезета в малки чинийки, остави ги на масата и си тръгна. Хаким завъртя отново виното в чашата си, толкова умело, че на пръв поглед ръката му дори не трепна.
— Не каза нищо за Белград — подхвърли той.
Уилсън сви рамене.
— Няма много за казване. Свърших онова, за което бях отишъл. Валеше сняг.
— А после дойде тук. — Не прозвуча като въпрос, но беше такъв.
— Не — отговори Уилсън, като се чудеше колко точно знае арабинът. — Първо се отбих до езерото Блед. После дойдох тук.
— Езерото Блед?
— В Словения.
Кимайки замислено, Хаким си отчупи малко парче от питата, загреба с него от бабагануша12 и го пъхна в устата си.
— И какво толкова има в Словения?
— Една тетрадка.
— А, да, прословутата тетрадка! Бо ми каза за нея. Намери ли я?
Уилсън кимна.
— Да. Много тетрадки.
Хаким се усмихна насърчително на мъжа срещу себе си. Не му беше докрай ясно какво е намислил американецът. Бободжон му го беше обяснил още преди месеци, но Хаким така и не откри смисъл в цялата работа. Операцията имаше нещо общо с един луд учен, Тесла, умрял преди половин век. Някакви изгубени книги. Бомба, която не била бомба. По думите на племенника му американецът щял „да спре мотора на света“. Хаким се разсмя. „Мотора на света!“
— Кое е толкова смешно? — попита Уилсън.
Арабинът поклати глава.
— Сетих се нещо друго — излъга той. Нямаше смисъл да го обижда. Дори да беше луд, Уилсън беше преминал теста успешно. Значи беше надежден и Хаким трябваше да му угажда известно време като услуга към Бободжон. Бободжон вършеше сериозна работа. А и Хаким имаше нужда от помощ, за да транспортира хашиша. Направи пауза, после каза: — Имам добра новина за теб!
— И каква е тя? — попита Уилсън, като се постара да прикрие подозренията си.
— Утре заминаваш за Триполи.
Уилсън се озадачи.
— Либия?
Хаким поклати глава.
— Не за либийския Триполи — каза той. — За Триполи в Ливан, на осемдесет километра северно от Бейрут. Голямо пристанище. Всичко минава оттам. Включително меласата.
Раздразнението на Уилсън се стопи.
— Уредил съм ти кола — продължи Хаким. — Тръгваш утре сутрин.
— Ами те? — Уилсън вдигна брадичка към копоите си.
Хаким се завъртя на стола и помаха на момчетата, чиито лица грейнаха в усмивки.
— Където отиват кутиите, там са и те.
— А след кутиите?
— Ходят навсякъде.
Уилсън загреба с парче пита от нахутения пастет.
— Как ще намеря кораба, когато пристигнем в Триполи?
— Лесно — каза му Хаким. — Пристанището, турски флаг, повече ръжда, отколкото боя. Казва се „Кралица Мармара“.
— И ме очакват, така ли?
Хаким сви рамене.
— Очакват „транспортния служител“ на „Асуан Експортс“. Това си ти. Меласата е твоя.
— Ами визи?
— Няма да ти трябват. Белов ще те посрещне на пристанището в Одеса. Всичко е уредено. Той ще те прекара през митницата.
Уилсън се намръщи.
— Какво? — попита Хаким.
— За този Белов — каза Уилсън. — Какво ще му попречи да ме измами? Да вземе стоката и да изчезне?
— Няма да го направи — каза Хаким.
— И защо? Кой ще го спре, Зеро и Халид ли?