— Да? — Хаким изглеждаше объркан, а навярно и алкохолът вече си казваше думата.
— Ами обикновена статия. И снимки на някакъв човек, когото наричали Уовока. На всички снимки беше с риза на духовете, със звезди и луни по нея.
Хаким се намръщи. Нямаше идея какви ги дрънка американецът. Духове?
Уилсън продължи:
— Оказа се, че сме адаши. Че имаме еднакви имена. Не Уовока, а истинското му име. Тогава ми се стори интересно, но после съм го забравил. Спомних си едва след като влязох зад решетките, през втората ми година в затвора със строг режим — Уилсън се изсмя на спомена. — Седях си и зяпах стената. И тогава ми светна! За името — че не е било обикновено съвпадение. А самата ми същност. Буквално! Моето минало и моето бъдеще. Всичко.
Хаким кимна разсеяно. Уилсън виждаше, че объркването му се превръща в досада, а досадата — в раздразнение.
— За какво говориш? — попита арабинът, като се оглеждаше за сервитьора.
Уилсън килна глава настрани. Арабинът нямаше представа за какво иде реч. А после осъзна защо. Хаким не знаеше истинското му име, а и да му го бяха казали, явно беше забравил. За Хаким той беше Франк Д’Анкония — и нищо повече. Така че нямаше смисъл да му разказва за Джак Уилсън. За Хаким съвпадението не съществуваше.
Накрая Уилсън каза:
— Говоря за танца с духове. Нашият вариант на Кутб.
Хаким се намръщи отново.
— Но ти така и не обясни какво представлява.
Уилсън се наведе напред.
— Уовока… получил видение. Видял как индианците започват да танцуват. Първо сами, а после заедно с предците си. След известно време земята започнала да се тресе, а танцьорите… във видението му танцьорите отишли на небето. Издигнали се във въздуха. А после земята погълнала всички останали. Тоест белите. Всички врагове на индианците. А после светът започнал да се изцелява.
— Да се изцелява.
— Да. Върнал се към предишното си състояние — обясни Уилсън.
Хаким го зяпаше и мигаше тъпо. Накрая каза:
— Май попрекали с виното, като те слушам.
Уилсън си пое дълбоко дъх. Дебелото копеле отсреща никога нямаше да разбере.
Изведнъж арабинът направи нещо неочаквано. Махна с ръка да сложи край на разговора и посегна към сака, който беше оставил на пода до стола си. Извади черна кутийка за бижута, сложи я на масата и я побутна към Уилсън.
— Това е за теб — каза той, сведе глава и сложи ръка на гърдите си.
Уилсън огледа кутийката. Беше от онези, кадифените, за годежни пръстени.
— Не знаех, че ме обичаш толкова.
Хаким се усмихна. „Отвори я“, казваше погледът му.
Уилсън се поколеба. После посегна към кутийката, повдигна капачето и откри кървавочервена капсула в коприненото гнездо за пръстена. Не бяха витамини.
Хаким се изкиска.
— Докато смъртта ни раздели. — Повдигна яката на ризата си отляво, колкото да се види пришитата там идентична капсула.
Уилсън се втренчи в него.
— И мислиш, че ще изпия това?
Хаким сви рамене.
— Твоя работа — каза той. — Но ако те хванат, ще ти разкатаят фамилията.
Уилсън затвори кутийката и я прибра в джоба си.
— Болезнено ли е?
Хаким поклати глава.
— Не. Виждал ли си снимки от масовото самоубийство на ония откачалки в Джоунстаун? Всички се усмихват.
Уилсън се наведе напред.
— Не бяха усмивки, а посмъртно вкочанясване.
9.
Автомобилът се изтегли от участъка с еднопосочно движение в покрайнините на град Джуниех и пое към Триполи. Шофьорът с каменно лице не обелваше дума. За разлика от него, Зеро и Халид плямпаха на задната седалка. На арабски и без прекъсване. Непознатият език обливаше Уилсън като бял шум, само вмъкнатите думи и фрази на английски привличаха вниманието му. „Окей! Фифти сент! Виагра… «Никс».“
Зеро и Халид трябваше да се грижат за сигурността му. Така поне твърдеше Хаким. Но Уилсън не беше толкова наивен. Да, сигурно щяха да го защитят, ако някой се опита да го ограби, но основната им задача беше да опазят дела на Хаким, в случай че Уилсън реши да духне с него.
След половин час друсане по разкъртената магистрала стигнаха прашните предградия на пристанището. Минаха покрай запусната овощна градина, обрасла с бурени между редиците с дървета, после покрай емигрантско селце от яркоцветни палатки.
— Сирийци — изсумтя Халид. — Крадат работата на хората.
Сирийското селце отстъпи пред жилищни блокове, които приличаха на гробници. Почвата и сградите бяха в еднакъв жълтеникав цвят. Хлапета тичаха след футболна топка сред облаци прах. Жена в бяла дреха размахваше метла.