От задната седалка Зеро повиши глас. Халид се изсмя и каза:
— Забрави.
На пропускателния пункт към пристанищните докове шофьорът отвори протъркан портфейл, извади сгънат лист и го подаде. Пазачът го погледна, сгъна го внимателно и го върна с някакви указания.
Подминаха два малки товарни кораба в процес на разтоварване, после заобиколиха голям хангар, най-вероятно сух док за ремонтни работи. А после — ето я и нея — „Кралица Мармара“. Брънките на котвената верига бяха дебели колкото китките на Уилсън. Плаваше под турски флаг — бели като сняг полумесец и звезда на яркочервен фон. Докато шофьорът паркираше в сянката на гигантския нос, голям кран завъртя стрелката си над палубата и започна да спуска контейнер в яркосин цвят.
— Вижте колко е голямо това нещо — каза Халид. — По-голямо от футболно игрище. — После кимна към контейнера. — Това наше ли е, как мислите?
Уилсън сви рамене. Едно нещо знаеше със сигурност. Хаким имаше много пари, така че ако не станеше нещо катастрофално, контейнерът щеше да е на борда, преди да са отплавали.
Задачата на Уилсън беше да придружи хашиша до Одеса, където щеше да го замени за оръжия. После щеше да потегли с оръжията към Африка и да ги замени за диаманти, които щеше да достави на Хаким в хотел „Бялата лилия“ в Антверпен. Което означаваше, че не е нищо повече от обикновено муле. Също като момичетата, които прекарват кока от Колумбия, и той щеше да си изкара надницата, поемайки огромен риск. Всеки етап от пътуването криеше опасности, все по-големи. Уилсън си даваше сметка, че има поне десетина неща, които могат да се объркат, най-вече в точките на прехвърляне. Докато не предадеше диамантите на Хаким, щеше да ходи по тънко въже.
Очертаваше се да натрупа доста неща в досието си за толкова кратко време — наркотрафик, незаконна търговия с оръжие, контрабанда на диаманти. Но печалбата беше съизмерима с риска. Може и да не беше най-безопасният начин да натрупаш много пари, но със сигурност беше най-бързият.
Корабът представляваше странна гледка — на огромната му палуба имаше поне стотина контейнера, различни по цвят, но всичките големи колкото малко бунгало. На две трети от разстоянието между носа и кърмата стърчеше белият и чист мостик с много прозорци, като замък, надвиснал над бедняшко селце.
Шофьорът кимна отсечено, после им даде знак да слизат.
Зеро и Халид носеха старите си раници, както и спортните сакове с оръжията. Куфарът с колелца на Уилсън се набиваше на очи, докато се качваха по мостчето. Той прибра телескопичната дръжка и го понесе на ръка.
Дълга метална стълба, разделена от пет площадки, водеше към мостика. Халид, който пушеше много, се задъха на половината разстояние.
В кабината завариха първия офицер — пиеше кафе и тракаше на компютъра. Мъжът се здрависа енергично с Уилсън, широката му усмивка разкриваше едри бели зъби. На измъчен английски обясни, че той отговаря за товара, от който и те били част, технически погледнато.
Зеро попита нещо на арабски. Първият офицер го погледна, сякаш едва сега го беше забелязал и видяното не му е харесало. Неприязън пробяга за миг по лицето му, после мъжът поклати пренебрежително глава.
— Може би два часа — отговори на английски той.
Настаниха телохранителите на Уилсън в резервна офицерска каюта №3, а Уилсън — в резервна офицерска каюта №4.
— Не е лошо — каза Халид, когато придружаващият ги моряк отвори вратата на спартански обзаведеното помещение. — Виж, има телевизор.
— Само турско видео — поясни морякът. — Тоалетната е в края на коридора. Или идете сега, ако ви се ходи, или ще чакате, докато дойде някой да ви придружи. — Размаха пръст да подчертае казаното, после поведе Уилсън към неговата каюта и повтори инструкциите със същия тон.
Уилсън огледа стаята — легло, мивка, огледало, вграден гардероб и скрин с чекмеджета, телевизор, си ди плейър, — после се изтегна на леглото. Имаше нещо затворническо въпреки наличието на прозорец.
Уилсън усещаше товаренето на всеки пореден контейнер не със слуха, а с тялото си. Корабът потреперваше под тънкия матрак на леглото и му напомняше за подобни моменти в затвора, когато решетките се затваряха с трясък или масивните електронно контролирани врати се плъзгаха по релсите си.
Понеже за пръв път се качваше на кораб, Уилсън би искал да излезе навън и да види как екипажът подготвя отплаването. Би му било приятно да разгледа и самия кораб. Освен това му се пушеше.