Вместо това трябваше да чака, но това той го умееше до съвършенство. И да бе страдал на времето от някакво нетърпение, затворът се беше погрижил да заличи без остатък тази емоция. В паузи като тази и при отсъствието на каквото и да било напрежение той можеше да забрави за кратко тъгата си.
Извади от портфейла си разпечатана на принтер снимка на Ирина. Беше малка, кажи-речи колкото пощенска марка, и нямаше нужда от прегъване. Пасваше идеално в едно от отделенията за кредитни карти. Уилсън знаеше от опит колко повреди може да причини многократното сгъване и разгъване — дори на писмо, какво остава за фотография.
А тази снимка дори не беше с добро качество, принтирана на обикновена хартия в едно фотостудио. Беше изтеглил снимката на Ирина от сайта с украински момичета (тридесет и две на страница), всичките в търсене на американски ухажори, всичките усмихнати. Тези жени не търсеха любов и той го знаеше. Търсеха билет. Еднопосочен.
Беше се спрял на Ирина заради малката снимка с посредствено качество, но въпреки това, когато се загледаше в лицето й, долавяше проблясък на душевна щедрост. Беше й пратил два имейла през ukrainebrides.org, който действаше като брокер и посредник. Сайтът предлагаше членство, като цената зависеше от броя на жените, с които би искал да се свържеш. Публикуваше снимки и биографични данни на наличните момичета. Обясняваше и определяше стъпките на ухажването, от размяната на писма до доставките на шоколадови бонбони и цветя, които един ден евентуално биха довели до „романтична визита“. Сайтът се задължаваше и да уреди подробностите по временните визи за предбрачните срещи, както и за сватбените церемонии, ако се стигне дотам.
Човек можеше да избере и по-пряк път, записвайки се за „романтично пътешествие“, по време на което заинтересуваният мъж заедно с още двайсетина други „ухажори“ щеше да присъства на партита — в местни заведения от Ялта до Киев — в компанията на стотина налични жени.
Уилсън следваше традиционния маршрут на „ухажване“, който започваше с размяна на писма. Първият му имейл съдържаше кратко описание на самия него — Франсиско Д’Анкония, заможен трийсетгодишен бизнесмен, който понастоящем се занимава с внос-износ. В отговора си, някак срамежлив и колеблив, жената обясни, че работела като сервитьорка в едно кафене в Одеса. Живеела с родителите си и с двете си сестри. Макар да му беше ясно, че езиковите неточности на изказа й се дължат на неадекватната компютърна програма за превод, а не на детска наивност, Уилсън все пак остана очарован.
Второто му послание беше в стила на любовните писма. Възхваляваше красотата й и излагаше собствения си копнеж по „някого, с когото да сподели живота си“. Което си беше вярно. След като приключи с онова, не би искал да остава сам. Достатъчно време беше прекарал сам. След като приключи с онова, искаше да сподели живота си с някого. С жена. Искаше да създаде семейство. Отговорът й преливаше от поетичен копнеж, още по-трогателен заради грешките в синтаксиса.
Прибра снимката обратно в портфейла си. Шансът да срещне достойна партньорка в живота посредством услугите на платен сватовник като ukrainebrides.org би бил равен на шанса да спечели джакпот от лотарията. И той го знаеше.
От друга страна, Уилсън не вярваше в съвпаденията. Нима единствено случайността го беше довела на борда на „Кралица Мармара“, която щеше да го откара заедно с „меласата“ на десетина километра от дома на Ирина?
Разбухна възглавницата, изрита обувките си на пода и затвори очи, но усмихнатото лице на Ирина остана пред очите му. Заспа в мекия пашкул на въображаемо домашно блаженство.
Събуди го вибрация, придружена от силен и равномерен звук. В първия миг се стресна. Усещането сякаш идваше от тялото му, някакъв разрушителен вътрешен резонанс. Когато осъзна на какво се дължи вибрацията — корабните двигатели се бяха включили, — той се изсмя сам на себе си. Бяха отплавали.
След малко дребен енергичен човек потропа на вратата. Пращал го първият офицер за обещаната обиколка. Обясни, че той е третият офицер на кораба и се казва Хасан. Усмихна се обезоръжаващо и разкри два златни зъба — предни, в средата.
— Корабът е много добър. Хасан ще се радва да ви го покаже.
Първо — спасителните лодки. Халид се почеса по главата и смръщи вежди, оглеждайки разстоянието между лодките и водата.
— Хасан обещава, че няма да потрябват.
На Зеро се падна да послужи като модел за спасителните жилетки и не спря да се киска, докато Хасан стягаше каишките.