— Ако е евреин — продължи чичо му, — месото сигурно е от позволеното и по нашите изисквания.
„На кого му пука“, помисли си Бо. Но на глас каза само:
— Сигурно.
Бо всъщност не знаеше много за евреите. Чувал беше, че в „Алънуд“ имало двама-трима, но…
— Хайде да се поразходим — каза чичо му, сякаш изведнъж му беше писнало от ресторанта и всичко останало.
Вън Зеро и Халид седяха в беемвето и пушеха. Като видяха Аам Хаким да излиза от ресторанта с племенника си, изскочиха от колата. Деветнайсетгодишни, двамата бяха облечени в ризи с къс ръкав, кецове и дънки. Зеро държеше хартиен плик с мазно петно от едната страна. Халид пристъпяше до него, понесъл спортен сак през рамо. Понеже вече бяха обядвали, а и не отиваха на футболен мач, Бо предположи с голяма доза увереност, че в книжния плик и в сака носят нещо доста по-тежко от сандвичи и спортна екипировка.
Денят беше прекрасен. Но в Бейрут всички дни бяха такива. Малко по-надолу по плажа, близо до курортния комплекс „Самърленд“, сърфисти пореха вълните под безоблачното небе.
Двамата с чичо му тръгнаха под ръка, свели глави в разговор. Вървяха бавно към виенското колело покрай улични продавачи на кокосови орехи и варена царевица. Беше неделя и крайбрежният булевард гъмжеше от народ. Деца с ролери, влюбени двойки, хора, излезли да потичат за здраве. Момичета със забрадки и дълги роби, момичета с къси поли. Сирийски командоси се подпираха на крайбрежната стена и се перчеха с тигровите ивици на униформите си.
— Е, харесва ли ти Берлин?
Бо кимна.
— Става.
Чичо му се усмихна.
— Кое ти харесва най-много?
— Работата.
— Естествено, че ще ти харесва работата — каза чичо му. — Имах предвид извън нея.
Бо сви рамене. Накрая каза:
— Архитектурата.
— Сериозно?
— Да. Харесва ми. Модерна е.
Чичо му вървеше, забил поглед в земята, челото му бе набраздено от дълбок размисъл.
— А фустите?
Бо едва не се задави. Чичо му се усмихна.
— Фустите в Берлин са много разпасани! — каза той и хвана племенника си за ръката. — Така съм чувал.
Бо не можеше да повярва, че си говорят за това. Усети, че се изчервява. Отклони поглед и измърмори нещо, което сам не разбра.
Чичо му се засмя високо и го дръпна по-близо. После изведнъж стана сериозен.
— Намери си приятелка — нареди той. — Германка, холандка… няма значение. Води я на кино, на ресторант. Нека те видят с нея. И махни брадата.
Бо се изуми за пореден път.
— Но… това е забранено!
Чичо му поклати глава.
— Прави каквото ти казвам. И стой далеч от джамиите. Гъмжат от доносници.
Мина секунда, преди да проумее. После се усмихна.
— Добре.
— Онзи твой приятел… Уилсън… той неверник ли е?
— Ами… — започна Бо, но не довърши — имаше и по-любезни начини да се каже, че Уилсън не е мюсюлманин.
Чичо му го изгледа нетърпеливо.
— Имаш ли му доверие?
— Да.
Хаким изопна скептично лице.
— Християнин?
— Не е християнин. Никакъв не е.
Чичо му се намръщи.
— Всеки е някакъв.
Бо поклати глава.
— При него е различно. Не е религиозен.
— Което означава, че господин Уилсън е… какъв?
Бо се замисли. Накрая каза:
— Бомба.
Хаким се усмихна. Харесваше мелодрамата.
— Каква бомба?
— Умна бомба.
Отговорът, изглежда, допадна на възрастния мъж, защото той спря пред количка за сладолед и купи по един на клечка и за двамата. Когато продължиха нататък, Хаким попита:
— Та тази твоя бомба… защо иска да ни помогне?
— Защото е ядосан.
Хаким изсумтя.
— Всички са ядосани.
— Знам, но… гневът на Уилсън е праведен. Целим едно и също.
Чичо му изпухтя пренебрежително, сведе поглед и поклати глава.
— Не мога да повярвам, че се доверяваш на американец.
— Той не е американец. Тоест е, но и не е. Хората на Уилсън са като нас.
— Искаш да кажеш, че са бедни.
Бо поклати глава.
— Не просто бедни… — Спряха да проследят с поглед един израелски реактивен самолет, който проточи дирята си по небето извън обхвата на противовъздушните оръдия, скрити в бедняшките квартали. Ято гълъби се спусна към стара жена недалеч от тях, и по-точно към торбичката с царевица, която старицата държеше. — Те са… каквито сме били ние преди. Хора на пустинята.
Чичо му изсумтя.
— Живели са в шатри! — настоя Бо.
— Гледаш твърде много филми.
Племенникът му сви рамене.
— Било е много отдавна. Но те не са забравили. Точно като нас.
Бо не беше от красноречивите, иначе би могъл да добави „образно казано“. Защото никой от неговото семейство не беше живял в шатра, ако не се броят палатките в бежанските лагери на Червения кръст. Бащата на Бо беше работник от Кайро, емигрирал в Албания след войната от шейсет и седма1. Израснал бе в двустаен апартамент в едно от бедняшките предградия на Кайро. Беше арабин, да, но не от онзи вид араби, които яздят коне и ловуват със соколи. Колкото до майка му… тя беше петата дъщеря на албански селянин. Мюсюлманка — да. Арабка — не. Въпреки това той не беше забравил.
1
Израело-арабска война, известна като Шестдневната война (05.06. — 10.06.1967 г.), в резултат на която Израел завладява Западния бряг на река Йордан и Голанските възвишения. — Бел.ред.