Междувременно си мечтаеха как ще емигрират в Канада или Америка — страните, на чието унищожение се бяха посветили (пък било и само на думи). Зеро, по-симпатичният от двамата, беше влюбен в Дженифър Анистън и се кълнеше, че добере ли се веднъж до Холивуд, със сигурност ще я свали. Халид беше по-сложен характер. Баща му беше инженер, майка му — фармацевт. И двамата не бяха упражнявали професиите си от години. Образованието на Халид беше в най-добрия случай откъслечно. Преди да свърже съдбата си с Коалицията, работел като носач на летище. След това воювал в Чечня, където един бръснар му извадил апендикса на дългата седалка в задния край на изоставен автобус. Когато Уилсън го попита защо работи за Коалицията, Халид вдигна рамене и каза:
— Работа като всяка друга. А и Аам Хаким е добър с нас.
Три нощи след отплаването корабът хвърли котва в Мраморно море сред светлините на Истанбул. Двайсетина обкичени с лампички кораба придаваха празничен вид на пристанището, чакайки реда си да отплават на изток или на запад, към Черно или Егейско море.
Уилсън установи, че му липсва ритмичният бумтеж на корабните двигатели. Градът, със смога, джамиите и минаретата, беше колоритна гледка и той съжаляваше, че не може да слезе на брега.
Като всяка сутрин мюезинът призова правоверните на молитва, а високоговорителите пращяха от статичния шум и виеха от микрофонията. Ефектът беше едновременно нелеп и странно романтичен.
След закуска Хасан почука на вратата на каютата му. Изглеждаше нещастен.
— Докерска стачка в истанбулското пристанище.
— Стачка?
— Хасан виждал много стачки. В пристанището на Пирея. На Неапол. Този път — в истанбулското.
— И колко време ще останем тук? — попита Уилсън, обзет от лошо предчувствие.
— Не се знае. Може би… няколко дни. Хасан съжалява.
Уилсън попита дали може да прати имейл на своите „бизнес партньори“ в Одеса. После отиде да съобщи лошата новина на Зеро и Халид. Те свиха рамене и се втренчиха отново в телевизора. Хванали бяха „Ал Джазира“ — вървеше репортаж от нечий арест, осъзна Уилсън. Вкарваха мъж с качулка на главата в черен хамър.
— Какво е това? — попита Уилсън.
— Малайзия — отговори Халид. — Казват, че бил член на „Ал-Кайда“.
На екрана хамърът се движеше бавно сред тълпа от полицаи и войници. Те отстъпваха неохотно встрани, сякаш не искаха да пуснат мъжа.
Халид се обърна към Уилсън.
— Като арестуват някой, все е от „Ал-Кайда“. Гледай само колко ченгета са се събрали.
След няколко минути Хасан се появи отново и каза на Уилсън, че може да използва компютъра. Уилсън тръгна веднага към мостика.
Влезе в акаунта на „Яху“, чрез който държеше връзка с Бо, и написа паролата. Имаше няколко съобщения, всичките — спам. Уилсън изтри две, после отвори кутията с чернови. Беше празна. Той побърза да напише своето съобщение:
Тук е много тихо. Стачка на пристанището ще ни забави. Не знам с колко дни. Моля те, уведоми посрещача, че ще закъснея.
Остави съобщението в кутията с чернови, излезе от програмата и пое към носа. Всичко е наред, каза си той. Закъснение и нищо повече. Ами ако онзи в Одеса не е в състояние да нагоди собствените си планове към промяната в разписанието? Какво щеше да прави Уилсън тогава с „меласата“? Хаким пътуваше и ако не успееха да се свържат с него, кой щеше да уреди транзакцията в Одеса?
А и Уилсън имаше свои собствени срокове. Смяташе да се върне в Щатите с парите до април. Дори да успееше, трябваше много работа и още повече късмет, за да подготви устройството до двадесет и втори юни, деня на танца с духове.
Повтаряше си, че с нищо не може да промени ситуацията. Да се тревожи за това, беше като турбуленция във физично уравнение, излишен разход на енергия. Въпреки това тревогата му беше толкова силна, че я усещаше като физически дискомфорт.
Впери поглед във водата долу. Гледаше как пенестите вълни връхлитат и се отливат. Движението им изглеждаше хаотично, но не беше. Като всичко останало и морското вълнение подлежеше на рационален анализ. Движението на водата беше функция от посоката и силата на вятъра, от формата на брега и от подводните течения, от температурата на водата и на въздуха, от лунната гравитация и от движението на останалите закотвени в пристанището кораби…
Не беше хаос значи, а Бог… или нещо подобно.
10.