Легнала на пода и заета с йогийските си упражнения, Андреа Кабът виждаше през прозореца кулите „Петронас“ да греят в далечината. Монументално модерни, те бяха еректиралото великолепие на града, неоспоримо доказателство в очите на малайците, че бъдещето принадлежи на исляма. Местните бързаха да уведомят всеки новопристигнал в Куала Лумпур западняк, че това са „най-високите кули-близнаци в света“. Недоизказана оставаше иронията, че сега вече кулите са по-високи и от Световния търговски център.
Жалко за което.
За Андреа, която беше наела малката едноетажна къща по-скоро въпреки гледката, а не заради нея, кулите бяха нещо като постоянно натякване. Издигнати на мястото на бивш хиподрум, високите сгради от стъкло и стомана отдаваха почит на исляма на едро и на дребно. Площадите около тях бяха разположени под ъгъл и оформяха звезда с осем лъча, пак там имаше шестетажен търговски център, джамия за шест хиляди богомолци, хотел и офиси на фирми като „Майкрософт“, „Ай Би Ем“ и „Блумбърг“. В изблик на архитектурна набожност писоарите бяха ориентирани по посока на Япония, така че хората в сградите пикаеха с гръб към Мека.
В посолството — на което Андреа дължеше дипломатическото си прикритие — съществуваше консенсус, че най-забележителната архитектурна характеристика на кулите е небесният мост, свързващ двете сгради на височина четиридесет и два етажа над улицата. Всички говореха, че било въпрос на безопасност. Ако някой лунатик блъснел самолет в една от кулите, хората можели да избягат по моста в другата. Което сигурно беше така, но ни най-малко не променяше факта, че в тукашното сексуално репресирано общество отдалеч кулите приличаха на гигантски вибратори, насочени към небето.
Къщичката на Андреа се намираше в центъра на ограден и добре охраняван комплекс в края на луксозния квартал Ампанг. Построена по поръчка на ЦРУ през осемдесетте години за тукашния шеф на разузнавателната централа, тя си имаше палмова градинка, плувен басейн с вградено осветление и луксозно обезопасено помещение, което служеше и за баня.
Въпросното помещение не беше просто „безопасно“. В голяма степен беше един голям сейф. Под ленените тапети имаше сандвич-панели с решетка от подсилена стомана и пълнеж от кевлар, който да спира куршумите. Подът и таванът бяха от бетон, а вратата можеше да отрази всичко по-малокалибрено от гранатомет. Имаше и монитор със собствено захранване, който приемаше данни от множеството камери в къщата и двора, както и радиопредавател, свързан със скрита антена от другата страна на улицата. Също като телефона в дневната, радиопредавателят се следеше денонощно от дежурния свързочник в американското посолство.
Така че къщата предлагаше възможната максимална сигурност в един град, който служеше за сборен център на джихадисти от целия свят. Андреа едва ли щеше да я застигне съдбата на Уилям Бъкли, шефа на местния филиал, отвлечен в Бейрут през осемдесетте.
Държеше снимка на Бъкли в сребърна рамка на тоалетката в спалнята си заедно със снимките на семейството си — мама и татко, сестра й, племенницата… и Бил. Всеки би предположил, че мъжът на снимката със сребърната рамка е роднина, съпруг или приятел. А те дори не се бяха срещали. Бъкли се мъдреше на тоалетката й като всекидневно напомняне, като нагледен урок какво да не прави.
За краткото време, откакто пое ръководството на офиса на ЦРУ в Куала Лумпур, Андреа често мислеше за Бъкли. Патриот, който запълвал свободното си време с конструиране на триизмерни макети в миниатюр на битки от Войната за независимост. Той беше прекарал по-голямата част от живота си в чужбина, в движение между осрани от мухи мюсюлмански столици, водейки умела и мръсна война срещу явлението, което арабите бяха започнали да наричат „Ал-Кайда“ — Базата.
Мрачен и потаен човек, той така и не си беше купил нито къща, нито апартамент. Живеел на хотел в централен Вашингтон. И явно е бил най-лошият си враг. Ако се съди по докладите, Бъкли беше станал жертва колкото на отвлеклите го терористи, толкова и на собственото си високомерие. Чувството му за недосегаемост било толкова дълбоко, колкото и погрешно. Насред градска партизанска война, в град, където нападенията с картечници и огнехвъргачки били всекидневие, Бъкли се настанил в мансарда. В Западен Бейрут! Странен избор, откъдето и да го погледнеш.
Бейрут беше разделен на две от така наречената „зелена линия“, изорана от бомби ничия земя, която разделяше града на Източен и Западен, християнски и мюсюлмански. В Източен Бейрут хората се молеха на Исус. В Западен се молеха на Аллах. Къде му е бил умът? Мансарда в Западен Бейрут? Със същия успех е можел да опъне палатка на стрелбище.