Но ако зависеше от Андреа, щеше да мине известно време, преди въпросните организации да научат за залавянето на Хаким. Нямаше смисъл да се вдига шум — така само биха подплашили приятелчетата му. По-добре да запазят всичко в тайна. А с малко късмет Андреа би могла да използва Хаким по свой начин.
Центърът за разпити представляваше комплекс от модерни сгради на трийсетина километра от Куала Лумпур. Построен с американско финансиране след единадесети септември, той се простираше в края на двупосочно шосе зад поредица от бетонни бариери и бодлива тел, по която течеше ток.
Банерджи я чакаше на регистратурата в мецанина. Беше висок мъж, в началото на трийсетте, индиец по произход, с надупчено от шарка лице и белег от бръснач под брадичката — спомен от един крадец, опитал се да го убие. Андреа се беше запознала с него в Щатите преди две години, когато Банерджи караше тренировъчен курс по антитероризъм във Фермата. Лейтенант от специалния отдел, Банерджи обичаше да скача с парашут през уикендите заедно с опитомения питон Рузвелт, който навиваше около врата си, преди да се хвърли от самолета.
Даде й пропуск на посетител.
— Ще участваш ли?
Андреа му отговори с усмивка ала Мона Лиза и поклати леко глава.
Банерджи вдигна рамене и прекара собствения си пропуск през четеца на една от малките въртящи се бариери, каквито имаше в метрото и в повечето големи магазини.
— След теб.
— Ами доктор Наджиб?
— Чака ни — отвърна Банерджи.
— Добре. Искам да пробвам нещо.
— И ти трябва лекар?
Андреа вдигна рамене.
— За всеки случай. Не искам да го убивам. — Замълча, после попита: — Той как е, между другото?
Банерджи завъртя очи.
— Както беше и вчера. Май шокът още го държи.
Стаите за разпит бяха в подземието. Банерджи влезе в асансьора и натисна бутона за ниво Б-2. Когато вратите се затвориха, откъм вътрешната уредба над главите им зазвуча тиха музика… „Живеем си в жълта подводница…“
— Исках да те питам… — подхвана Андреа. — Говори ли вече с ФБР?
— Още не съм.
Тази новина я зарадва.
— Значи да не ги броим в картинката.
— Е, знаят за Ауад. Изпращаме им всекидневни доклади за разпитите му. Но мисля, че засега никой не е споменал за Фарис.
— Фарис?
— Такова е името му по паспорт — каза Банерджи.
— Знам, но… Ами отпечатъците?
— А, това ли! Да, това е… противоречие, при това голямо. В момента работим по него.
Андреа го изгледа с усмивка.
— Значи…
— Значи, че не е нищо повече от поредния задържан. Засега поне.
Усмивката й стана още по-широка. Банерджи си помисли, че не е виждал по-бели и равни зъби.
— Колко време ще удържите фронта? — попита тя.
Лейтенантът се замисли.
— Не много.
И двамата знаеха, че колкото по-дълго Хаким Мусауи остане под малайска юрисдикция, толкова повече ще измъкнат от него. Макар че след единадесети септември ЦРУ и военните бяха свалили кадифените ръкавици, наскоро ги бяха надянали пак. Разкритията около жестокостите в затвора „Абу Гариб“ се размирисаха и върху специалните техники за разпит бе наложена възбрана, освен ако нямаш специално съдебно разрешение — а такива разрешения се даваха твърде рядко, поне по мнението на Андреа.
Никой не искаше името му да се появи черно на бяло върху документ, който казва, че, да, няма проблем да пребиете до смърт затворника или да го изпържите с електрически ток. Такова нещо можеше да ти съсипе кариерата веднъж завинаги. След разкритията за изтезанията в „Абу Гариб“ бяха въведени нови методи за действие. Нямаше проблем да измъчваш хора, стига да не ги нараняваш физически. Можеш да им скапеш психиката, но не и да ги биеш с камшик, да речем. Психическият натиск, дори „интензивният психически натиск“, беше позволен, макар и за кратко. Затворниците можеха да бъдат поставяни в условия на стрес, но и там си имаше граници. Само по един час без прекъсване и най-много четири пъти на ден. Това не би пречупило корав мъж. Затова беше по-добре да го унизиш, да го докараш до сълзи, заплашвайки негов близък човек. Но това отнемаше време и когато не разполагаш с такова, ти трябваше съюзник като Малайзия, която още не беше ратифицирала добавката към конвенцията срещу изтезанията на ООН. Ако СМП искаше да играе по старите правила и да забива парчета стъкло или бамбук под ноктите на задържаните, това си беше вътрешен проблем. И докато Андреа задаваше въпросите си чрез посредник и извън стаята за разпити, ЦРУ можеше с основание да твърди, че няма нищо общо с изтезанията.