Най-смешното, мислеше си Андреа, бяха всичките глупости, които се изговориха на тема дават ли резултат изтезанията или не. Сенатор Маккейн твърдеше, че не дават, но Андреа можеше да му покаже цял куп виетнамски видеоматериали, които доказваха противното. Същото показваше и собственият й опит — изтезанията даваха резултат и още как. Либералите го отричаха най-вече защото не искаха да имат нищо общо с това.
Ако изтезанията не бяха ефективни, защо Управлението се бореше толкова упорито да бъде изключено от забраната им при разпит? Ако изтезанията бяха неефективни, защо се прилагаха кажи-речи навсякъде? Истината беше, че ако изтръгнеш ноктите на човека, той най-вероятно би отговорил на въпросите ти — при това без да лъже и шикалкави, стига да е повярвал, че нещата ще загрубеят още повече, ако дадената информация се окаже невярна.
Имаше си граници, разбира се. Изтезанията стават безполезни, когато разпитваният си каже всичко. След това обектът започва да си измисля разни неща, за да избегне по-нататъшното мъчение. Но опитните разпитващи обикновено разбират кога са стигнали тази точка. Точката, когато обектът охотно се съгласява, че, да, именно той е стрелял по Джон Ф. Кенеди и пак той е подпалил Райхстага.
— След теб… — каза Банерджи и отстъпи встрани, когато вратите на асансьора се отвориха.
Влязоха във вестибюл в края на дълъг и широк коридор. Неоново осветление, облицовани с плочки стени. Центърът приличаше донякъде на болница, само дето тук хората влизаха здрави и излизаха болни — ако излезеха въобще.
Офицер по сигурността ги погледна иззад сиво метално бюро.
— Аз ще подпиша — каза Банерджи.
Охранителят му даде химикалка. Банерджи драсна нещо в дневника за посетители, погледна си часовника и вписа времето. В графата „задържан“ отбеляза името „Фарис“.
Мъжът погледна в дневника, после махна към коридора.
— Номер единадесет — каза той. — Ще уведомя доктор Наджиб. — Вдигна слушалката на телефона и набра вътрешен номер.
Банерджи тръгна в указаната посока, Андреа го следваше. Пред тях мъж в камуфлажна униформа се опитваше да вкара инвалидна количка през прага на една от стаите. Банерджи спря да му помогне с вратата и Андреа видя, че в инвалидната количка седи жена, окована към стола. Брадичката й беше сведена към гърдите като в молитва. После вратата се затвори и те продължиха към стая номер единадесет.
Коридорът наистина е много широк, помисли си Андреа, почти като коридорите в Ленгли. И пак като коридорите в Ленгли и този имаше цветно кодирана маркировка, която се точеше в хоризонтална ивица по едната стена, от край до край. Ивицата беше жълта, широка петнадесет сантиметра, целта й беше същата като на ивиците в щабквартирата на ЦРУ. Най-просто казано, ивиците подсказваха от пръв поглед дали имаш право да си там, където си. Червен пропуск, жълта ивица — няма да стигнеш далеч.
Пред вратата на стая единадесет Андреа се поколеба. Прекрачеше ли веднъж прага, пресичаше линията. Вече нямаше да е просто наблюдател, а участник.
„Заслужава си“, реши тя.
Въпреки това се колебаеше. В стаята ще вони. Такива места задължително вонят. Страхът и гневът вкиселяват потта на всички присъстващи. А ако се стигне до сериозни изтезания, има и други миризми. Андреа бръкна в чантата си и извади кутийка със силно ароматизиран вазелин. Развъртя капачката, топна кутрето си в гъстата мазна субстанция и мазна по малко в ноздрите си. Беше научила този трик още в колежа, когато работеше почасово през уикендите в градската морга. Както винаги ментоловото ухание предизвика вълна от смътни спомени. За миг Андреа се върна в детството си — беше на десет, лежеше в леглото с тежка настинка, а овлажнителят пухтеше на нощното шкафче.
„Това пък какво общо има?“, помисли си тя. Банерджи почука. Влязоха.
Стаята беше чиста, добре осветена и миришеше лошо. В центъра й Хаким Мусауи лежеше вързан на маса от неръждаема стомана под жужаща неонова лампа. Медицинска сестра включваше система към лявата му ръка. Когато Андреа и Банерджи влязоха, Хаким вдигна глава да ги погледне, после я отпусна безсилно назад.
Приближи се възрастен лекар с бяла престилка и усмивка на лице.
— Аз съм доктор Наджиб — прошепна той.
Табелката с името му на джобчето на престилката беше покрита с парче лейкопласт. Разумна предпазна мярка, помисли си Андреа.
— Как е нашият пациент? — попита Банерджи.
— О, лошо момче е той — докладва доктор Наджиб. — Нищо не признава!
— Е, може би ще успеем да променим това — каза Андреа.