Аам Хаким отхапа от шоколадовата глазура на сладоледа и продължи бавно напред.
— Този Уилсън… я пак ми кажи от колко време го познаваш.
Никакво колебание този път:
— От четири години, осем месеца и три дни.
— Значи не от много отдавна.
Бо се изхили. Горчиво.
— На мен пък ми се струва, че го познавам от векове. Пък и бяхме заедно двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Все едно бяхме женени.
Ред беше на чичо му да вдигне рамене.
— Ще трябва да го изпитаме. Не искам да работя с луд човек!
— Той не е луд.
Хаким изгледа скептично племенника си.
— Дори малко?
Бо се ухили.
— Е, мъничко може би.
Чичо му изсумтя, доволен, че преценката му се е оказала правилна.
— В какъв смисъл?
— Дребна работа — обясни Бо, — но…
— Какво?
— Ами понякога си мисли, че е герой от роман.
Хаким го зяпна сащисан. Не беше съвсем сигурен какво има предвид племенникът му.
— От роман? — попита той.
Бо кимна.
— Нещо като онзи тип Махфуз? Египтянинът, дето спечели Нобеловата награда за литература? Романи като неговите ли?
Бо отхапа от сладоледа си. Шоколадовата глазура и ваниловият пълнеж пленително се смесиха в устата му.
— Не, чичо. Де да бяха като неговите.
2.
Първото нещо, което Джак Уилсън направи, когато пристигна във Вашингтон, беше да се изкъпе. А това си беше донякъде странно. Защото къпането не беше по неговата част. Но след като девет години си взимал душ под погледа на надзиратели, перспективата за дълга гореща вана насаме беше просто неустоима.
Лежеше във водата с полузатворени очи и слушаше, хипнотизиран от тишината и парата, как кранът капе. Дните и нощите в затвора бавно започнаха да се отлюспват от него като ледени блокове от глетчер.
„Трябва да ида да се топна в някой горещ извор, помисли си той, като онези в Уайоминг. Само аз, скалите, водата, дърветата и потокът. Борови иглички. Казват, че било като да попаднеш в друг свят. Свят като… Тогава.“
Денят се извъртя пред вътрешния му взор на своя собствена скорост. Първо му взеха пръстови отпечатъци в затвора в Пенсилвания, после попълниха документите и му дадоха да ги подпише, накрая му върнаха цивилните дрехи. Последното си беше майтап. Лош майтап. Нищо не му ставаше, освен обувките и часовника. А часовникът дори не работеше.
Не че имаше значение. В „Алънуд“, а и във всеки затвор, нещата се случваха бързо, с неумолима тенденция към прогресивно сговняване. Нямаше какво друго да правиш, освен да си излежаваш присъдата, а надзирателите те вдигат на зазоряване всеки ден, да не би да пропуснеш и секунда от нея. Така че не ти трябваше часовник. Трябваше ти таймер. Нещо, което да отмерва назад в години, месеци и дни.
Онази сутрин, когато и последната блиндирана врата се плъзна по релсите си, беше час след зазоряване. Камионетка на Федералното бюро по управление на затворите чакаше зад оградата и бълваше дим под стоманеното небе. Шофьорът ги закара — него и още един тип — до автобусна спирка пред селски магазин в покрайнините на Уайт Диър. Навън беше поне минус пет градуса, а Уилсън нямаше друга връхна дреха освен сакото, с което беше влязъл в затвора.
Побърза да влезе в магазинчето, но не остана дълго там. На тезгяха имаше табелка „Тук не е чакалня“, а по лицето на касиерката се четеше: „Това се отнася за теб.“
Затова Уилсън и другият тип излязоха навън и зачакаха на студа като улични кучета, стрелкаха се изпод вежди и потропваха с крака пред входа на магазинчето. Местните селяндури дори не ги поглеждаха.
Толкова ли беше очевидно какви са?
Ами да, като си помислиш. Първо — камионетката с инициалите на Бюрото по управление на затворите. (По-очевидно от това, здраве му кажи.) А и маратонките. Никой не носеше маратонки през зимата, особено когато има сняг. „Багажът“ им също ги издаваше — кашон с хартиено тиксо. Нищо чудно, че хората отклоняваха поглед. (Не че гледането настрана щеше да ги спаси. Нищо нямаше да ги спаси. Не би могло.)