Уилсън също беше доволен, защото щеше да бъде в един град с Ирина. Въпреки фантазиите си за нея той не страдаше от излишни илюзии. Знаеше, че снимките на жените в уебсайта не отговарят докрай на истината и че в действителност момичетата изглеждат доста по-различно. Някои му приличаха на проститутки, с тежък грим и дълбоки деколтета, но може да беше и въпрос на културни различия. За разлика от тях, Ирина изглеждаше скромна като домакиня от стара ситуационна комедия. Като жена, която обича да сервира чай и да отглежда цветя. Уилсън не смяташе да й се обажда, нито да говори с нея, но нямаше търпение да я зърне.
В три часа седеше на миниатюрна масичка в кафене „Маяковски“ на улица „Дерибасовская“. Кафенето беше голямо, имаше доста клиенти и поне десетина сервитьорки. Тази, която обслужваше неговата маса, беше едра брюнетка с розови бузи. Уилсън си поръча чай и докато чакаше, не изпускаше от поглед двойната летяща врата, през която сервитьорките влизаха и излизаха с поръчките, вдигнали високо подносите. Всички бяха с нагънати дантелени панделки в косите като касинки на медицински сестри, със зелени униформи на каре и бели престилки. Движеха се изящно и сръчно, дори по-възрастните и по-тежките, плъзгаха се между пълните маси и се разминаваха помежду си сякаш имаха вграден радар, прегъваха коляно да сервират горещите напитки и малките парченца торта. На Уилсън, който търсеше ред и модел навсякъде, движенията им изглеждаха почти като хореография с майсторския си ритъм и баланс и той ги гледаше с удоволствие.
Тогава я видя. Появи се през летящата врата, вдигнала високо натоварения поднос, с походка на танцьорка. Искра на чиста радост припламна у Уилсън, нещо като нисковолтажния удар, който те разтърсва при вида на приятел, когото не си виждал отдавна. Нещо като удовлетворението да откриеш важно уравнение, помисли си той, или да завиеш последния болт на машина.
Беше по-дребна, отколкото си я представяше, но извивки не й липсваха. Което беше добре. Научни изследвания доказваха, че има връзка между съотношението талия-ханш и плодовитостта — биологично обяснение на факта защо мъжете харесват такива жени. За разлика от усмивката й на снимката, сега лицето на Ирина изразяваше сериозна концентрация, докато си пробиваше път през препълненото заведение към една маса до прозореца.
Уилсън си поръча втори чай, като не изпускаше от поглед Ирина, която влизаше и излизаше през летящата врата към кухнята.
В момента тя разчистваше една маса, после вдигна подноса на рамо и спря за миг да огледа помещението — за клиент, който иска сметката, за нови посетители и за каквото там се оглеждаха сервитьорките, — когато погледът й се сблъска с неговия.
Разбира се, момичето не реагира. Уилсън беше пратил чужда снимка. Въпреки това го разтърси искра на сексуално желание, което го свари неподготвен. Задържа погледа й, докато тя не се обърна. Явно се беше смутила, защото се спъна в крака на една маса. Няколко лъжички и вилици паднаха от подноса й и тя се наведе да ги събере. Уилсън се изкуши да скочи и да й помогне. Вместо това даде знак на своята сервитьорка и плати сметката, като остави щедър бакшиш. Ирина погледна в неговата посока още веднъж точно преди да се отправи към кухнята с подноса си. Този път му се усмихна и той й отвърна подобаващо, а помежду им прескочи искра на привличане, която като нищо можеше да подпали въздуха. Хрумна му, че би могъл да я изчака навън. Да я проследи до дома й. Да намери начин.
„Не, не му е сега времето. Не още…“
13.
Бободжон Симони стоеше на бордюра и се оглеждаше наляво и надясно по Йоркщрасе за такси. Зад него нашарена с графити стена като страница на комикс показваше Джордж Буш, увиснал от улична лампа, докато Ню Йорк гори на заден план.
Над банката от другата страна на улицата имаше светлинно табло с времето и температурата — 16:03 0°С. Сумрак и студено. Поне според официалната прогноза. В действителност валеше — ту дъжд, ту сняг, ту нещо между двете. Каквото и да беше последното, жилеше лицето му, когато погледнеше срещу вятъра, присвил очи срещу студа, мигайки като идиот.
Сам си беше виновен. Забравил беше да донесе книгата и сега си плащаше. Виждаше я ясно, все едно е срещу него — масивно правоъгълно пакетче, грижливо увито в кафява амбалажна хартия, облепено с тиксо и вързано с канап — на масата в кухнята. Адресирана до магазина в Бостън, на книгата й трябваха само две марки и митнически формуляр, за да продължи по пътя си. Само че сега трябваше да се върне в апартамента да я вземе.