14.
Уилсън седеше сам в хотелското фоайе и пиеше чай, докато чакаше Белов. В средата на следобеда фоайето тънеше в зимна светлина. Зеро и Халид играеха табла на една маса близо до вратата и току поглеждаха отровно към група ортодоксални евреи, които спореха с рецепционистката на език, който Уилсън не разбираше. Двама бизнесмени седяха на бяло кожено канапе наблизо и четяха вестници.
Беше три часът, когато Максим Павлович Белов пристигна, изтупвайки снега от раменете си. Като го видя, Уилсън си помисли, че изглежда като два милиона долара накуп — което беше около два процента от нетната му стойност. (Беше го проучил в „Гугъл“ предната вечер.)
Бивш майор от КГБ, Белов бе облякъл костюм на Савил Роу, черно палто от вълна на лама и самурена ушанка. Снежинки искряха по черния самур. Според доклад на разузнавателен екип към ООН Белов беше на четиридесет и три години, с икономическо образование от Московския институт за обществени отношения. Освен това бил един от най-едрите търговци на малокалибрено оръжие в света, а началото на успешния му бизнес било положено с транспортирането на гладиоли от Южна Африка до Дубай, където цветята вървели на цена десет пъти по-висока от началната. Белов тръгна право към Уилсън, свали в движение ръкавиците си, тракна с токове и подаде ръка.
— Добре дошли в Империята на злото! — каза той с дрезгав глас. — Или каквото останало от нея. Добре ли прекарахте снощи?
Уилсън стана и се здрависа с руснака. Басово жужене долиташе от слушалките, провиснали на врата на Белов. Яркорозови слушалки! А парчето май беше на онова пънк-блус дуо от Детройт — „Уайт Страйпс“.
— Мислех, че ще ни посрещнете на пристанището — каза Уилсън.
Белов се засмя.
— Никога не посрещам на пристанище. Може корабът ви да внася наркотици. И дори виагра! — Засмя се отново. — Само това ни липсва. Готов?
Уилсън кимна. Даде знак на Зеро и Халид и последва Белов на улицата, където два кадилака чакаха със запалени двигатели в снега, прозорците им — замъглени от пара. Малки флагчета се вееха на пластмасови държачи от пътническата страна на двете коли — сребърна шерифска значка (от онази с шестолъчна звезда) на черен фон.
Странно, помисли си Уилсън, както беше странно и спокойствието, с което се движеше руснакът — без бодигардове. А после видя, че не е точно така. Настани се на задната седалка в единия от кадилаците и видя как двамата „бизнесмени“ от фоайето, онези на белия кожен диван, се качват в колата отпред. Бяха го наблюдавали повече от половин час, преди Белов да се появи лично в хотела.
Вратите се затръшнаха една по една. Белов удари по седалката пред тях — две бързи плясвания с длан — и колите се отделиха от бордюра.
— За пръв път в Одеса?
Уилсън кимна. Колата беше звукоизолирана, бронирана или и двете. Не можа да прецени, но така или иначе имаше усещането, че е затворен в какавида.
— Видяхте стъпалата?
— Да.
Белов се облегна удобно назад.
— Когато аз ги видях за пръв път, плаках. Не като бебе. Но… поплаках си. Сигурно вие изпитва същото, когато вижда Статуя на свободата. Да?
— Не.
Белов се засмя.
Скоро градът остана зад тях и автомобилът ускори. От двете страни на пътя се ширеше обработваема земя, угар под одеяло от сняг и боклуци. Отдалечаваха се от морето по шосе, което плачеше за ремонт.
— Е, как ще го направим? — попита Уилсън.
Белов вдигна рамене.
— Лесно. Първо идем никъде.
Уилсън го стрелна с поглед.
— Не шега. Там, където отиваме… това място не съществува. — Погледна Уилсън изпод вежди. — Знаете Транснистрия?
Уилсън поклати глава.
— Ето, виждате ли? Трийсет-трийсет и пет километра. Все едно си на луна.
— Защо?
Белов се замисли, после каза:
— Перестройка! Помните? Значи „преустройство“, струва ми се.
Уилсън кимна.
— Първо — големи съкращения в армия. После Стената пада. Скоро всичко отива по дяволи. Вече няма Империя на злото, да?
Уилсън кимна отново.
— Да. И войници започнали да се прибират. От Куба, Германия, отвсякъде, изобщо — аста ла виста, бейби! Но имаме големи излишъци. Танкове, бронетранспортьори. Артилерия! Хеликоптери, ракети. Миномети, снаряди. Противовъздушни оръдия. Трябвало приберат някъде излишъци, да? И къде мислите? — Белов вдигна брадичка към предното стъкло. — Транснистрия.
Когато наближиха първия контролно-пропускателен пункт, руснакът обясни, че на времето Транснистрия била на територията на Молдова, която пък била част от Румъния до края на Втората световна война. Анексирана от Москва, Молдова обявила независимостта си след разпадането на Съветския съюз. Но руските войски не се изтеглили, а останали на молдовска територия, източно от река Днестър. Молдовците нямали нищо против, защото им допадала идеята за независима държава, която едновременно с това е съюзник на Москва. Така Транснистрия се превърнала в „географски факт“, както се изразяват дипломатите.