Единственият проблем (ако не се брояла крайната бедност) бил фактът, че кажи-речи никой не я признавал за суверенна държава. Населението било на практика без държава. Според останалия свят Транснистрия просто не съществувала.
— Транснистрия е ничия земя — каза Белов. — Голям проблем. Няма държава, няма търговия. Няма търговия, няма пари. Всички бедни. Лошо. На други места, в нормални бедни страни, да си беден е добре. Виж Аржентина. Африка! Хората се редят на опашка да дават пари. Международният валутен фонд, Световната банка, Сорос. „Морган Станли“! Тук? Не! Няма държава! Няма помощ! Остава само да емигрираш. Но и това не може, защото ти трябва паспорт да емигрираш. А транснистрийския паспорт никой не го признава.
— И какво правят?
— Вадят паспорт на друго място. В Русия, да речем, или в Украйна. Или по интернет. Ще се изненадаш колко малтийски рицари живеят в Тираспол.
— Какво е Тираспол? — попита Уилсън.
— Столицата на Никъде — обясни Белов. — Още трийсетина километра. Но първо летището. Да покажа какво купуваш! — каза му Белов. — Да видиш с очи!
Уилсън вдигна рамене.
— Достатъчно е да гарантирате, че всичко е там.
Белов шляпна Уилсън по коляното и избухна в смях.
— Аз не правя така бизнес! Иначе, какво става? Кацаш в Конго. Клиент отваря сандъци. И — ох-ох! Пълни с грейпфрути! Тогава какво?
— Ами, ще си имам проблем — призна Уилсън.
— И още как!
— Но това няма да стане — каза Уилсън, — защото после вие ще си имате проблем.
Белов, изглежда, се изненада.
— С тебе? — попита той. Въпросът прозвуча почти през смях.
— Не, разбира се. Аз вече ще съм мъртъв.
— Ами да! Ще имаш червена дупка. — Руснакът почука три пъти с пръст по челото си. — Точно тук.
— Знам.
— Е… значи не виждам проблем.
— Ще имаш един наистина базов проблем — каза Уилсън, заигравайки се с кажи-речи единствената арабска дума, която знаеше.
Белов го изгледа озадачено за миг, после се изкиска.
— Добре шега. „Базов“. Имаш предвид „Ал-Кайда“.
— Ами Хаким има доста приятели.
Белов кимна.
— Вярно. — После нацупи устни. След миг продължи: — Е! Отиваме на летище. Ти може не познаваш добре оръжия, но можеш да различиш гранати от грейпфрути, да?
Уилсън се усмихна широко.
— Различавам ги, да — каза той. — Грейпфрутите са розови отвътре.
— Добре. Значи ще видиш сандъци, а после може да се обадиш на Хаким и да му кажеш, че не са розови!
Летището на Тираспол го изненада. Представял си беше нещо като пистите на Карибите — асфалтова лента, проточила се край терминал от бетонни блокчета. А тук откри военна база с казарми, хангари и писти, които можеха да поемат и най-големите товарни самолети.
Два реда мрежи с бодлива тел обточваха базата. Кадилаците намалиха пред охранителна будка и изключиха двигателите си. Един войник тръгна към колата и даде знак на шофьора да смъкне стъклото. В същото време друг войник оглеждаше шаситата на автомобилите с помощта на огледалце, прикрепено към алуминиева щека.
Белов и войникът си размениха няколко изречения на руски, после войникът отдаде чест и им махна да продължат. Автомобилите напуснаха шосето и продължиха по черен път покрай оградата. След близо километър стигнаха до хангар в далечния край на летището. Белов даде знак на Уилсън да го последва, но вдигна ръка да спре надигналите се Зеро и Халид.
— Само ти — каза руснакът. Дъхът му се къдреше като дим на студа.
Уилсън се поколеба, после даде знак на бодигардовете си да чакат. Изглеждаха разочаровани. И премръзнали до кости. Ако се изключи един пуловер, с който Зеро се беше сдобил на кораба, двамата носеха същите дрехи, които бяха носили и в Баалбек. Тениски и дънки. Евтини якета.
„Пада им се, като са толкова глупави“, помисли си Уилсън и тръгна. Напорът на вятъра изкара сълзи на очите му.
Почти целият хангар беше зает от средногабаритен товарен самолет, над трийсет метра дълъг и кажи-речи толкова широк при крилете. Боядисан беше в сивкавосиньо, сигурно за да се различава трудно от земята.
— Готин дядка! — възкликна Белов. — Като мен! — Засмя се с глас. — Ан-72. Взех го от „Аерофлот“ преди десет години. Много добър самолет.