— В сделка като тази?
— Да, да! Дребно нещо. Ще ти покажа!
Руснакът тръгна от палета на палета, докато не откри търсената. Отвори с лоста капака на един от сандъците.
— Виж! — каза той. — Онези момчета от Африка искат руски гранатомети, но… няма начин. Невъзможно, дори за мен! Затова заменил с шейсет и деветки. Китайски. Добри. И по-евтини.
Уилсън впери поглед в сивите метални цилиндри.
— Ами ако се окаже, че не ги искат?
— Ако не ги искат, аз ги прибера обратно. Те пет процента от крайна цена. Няма проблем. Клиентът винаги е прав.
— По-точно седем цяло и един процента — поправи го Уилсън.
Белов се намръщи.
— Как сметна?
— Проста аритметика. На теб молив ли ти трябва?
Белов го изгледа за миг. После примигна.
Стигнаха до първия от серията контролно-пропускателни пунктове на около три километра от летището. Войници в зелени камуфлажни униформи местеха дървена бариера по двулентовото шосе, разпитваха шофьорите и им махаха да продължат. Встрани от шосето се издигаше нисък панелен блок, основите му пропити с кал, стените му надупчени от куршуми. От ръждясал комин на покрива се къдреше дим. Десетина коли и камиони чакаха на опашка пред тях. Кадилакът намали и един от бодигардовете на Белов се показа от прозореца, викна гневно и размаха пистолет. Чак сега Уилсън забеляза, че стъклата на кадилака са дебели близо три сантиметра.
От дървената барака при бариерата излезе офицер. Видя ги, застана мирно и козирува.
Белов забеляза изненадата на Уилсън.
— Флагчетата — обясни той.
Уилсън кимна.
— Канех се да те питам. Чии са?
Белов се изкиска.
— Тукашни са. От Никъде. Фирмени флагчета.
Уилсън вдигна озадачено вежди.
— Правителството тук не струва — каза Белов. — Нещо като Дивия запад. Затова корпорация „Шериф“ се намесва. Грижи се за реда. Притежава разни неща.
— Например?
— Летище. Хотел. Кей Еф Си. Телефони. Електричество. Всичко, което работи.
— А ти си какво? Президентът?
Белов изсумтя и поклати глава.
— Той дребна риба.
Уилсън се замисли, после попита:
— А ти си голямата риба?
Търговецът на оръжие вдигна рамене.
— Дълбоководната. Червеният площад.
Уилсън кимна, после обърна поглед към пейзажа вън. Суграшицата преминаваше в сняг. Едри снежинки се носеха бавно към тях.
— Лагос — добави Белов, сякаш сам на себе си. После вълча усмивка разполови лицето му. — Женева… Дубай. — Засмя се.
— Схващам картинката.
— Вирджиния Бийч…
Тираспол се оказа прашасал анахронизъм от съветската ера. Какъвто и чар да е имал някога градът, той отдавна беше потънал в небитието, разоран от булдозерите на комунистическото градско планиране. Душегубни панелни блокове стърчаха в редици, бетонни зайчарници, нашарени с графити.
— Е, какво мислиш?
— Мисля, че изглежда отвратително — отвърна Уилсън.
— Изглежда? Отвратително е! — изкиска се Белов.
Навлязоха в детелина с огромна статуя на Ленин в средата. Наблизо двама войници пристъпяха от крак на крак и пушеха цигари до един танк. Изгледаха подозрително кадилаците, после сведоха очи.
— Хотелът е близо — каза Белов. — Не лош. Прилича на „Интерконтинентал“, ама с много лошо управление. За една нощ обаче става. А на сутринта? — Отговори сам на въпроса си, като вдигна ръка нагоре по подобие на Хитлеровия поздрав. — Излитаме.
Стомахът на Уилсън изръмжа.
— Къде може да се хапне тук? — попита той.
— В хотела. Китайски ресторант. Не лош.
— Мислех да хапна навън, да се поразтъпча малко.
Белов поклати глава и се изкиска.
— По-добре не — каза той. — Ако се загубиш, Хаким ще ме убие.
— Можеш да ми начертаеш карта.
Белов завъртя очи.
— Карта — проблем.
— Защо?
— Престъпление! — заяви Белов.
— Кое е престъпление?
— Картата! В Транснистрия да имаш карта е престъпление.
— Шегуваш се — каза Уилсън.
— Не. Въпрос на сигурност. Пък и ти нямаш виза. По-добре не излизай на улица.
— Но могат да ми издадат, нали? Едва ли ще е много трудно.
— Невъзможно! — уведоми го Белов.
— Защо?
— Защото си тук — каза Белов. — Без виза. Следователно…
— … е престъпление — довърши вместо него Уилсън.
Белов се ухили.
— Именно. Ченгета задават въпроси. Пък и тукашната виза важи само осем часа. Транзитна виза за украинци, колкото да минат през Транснистрия.
— И няма друг вид?
Белов кимна утвърдително.
— Няма! По-добре стой в хотел. — Уилсън понечи да възрази, но Белов го прекъсна: — Знам. Неприятно за теб, но… — Търговецът на оръжие вдигна ръце, все едно се предава. — Друго не мога да направя. — После напъха розовите слушалки в ушите си, облегна се назад и затвори очи. Разговорът им беше приключил.