— Какво?
Белов описа изящна дъга с ръката си и пурата остави нежна димна пелена във въздуха.
— Руският гений слага мотора отгоре, а не под крилото — така може излита от по-къса писта. Ами кацане! Каца на всякакви писти без проблем. В Африка винаги кацаме на трева. Изобщо голяма работа. С обикновен самолет не става.
— За сметка на какво обаче? — попита Уилсън.
Белов вдигна рамене.
— На размера. С Ан-12 мога да натоваря двайсет тона, не десет! — Размаха пръст във въздуха. — Но тогава ми трябва по-дълга писта, най-малко километър и половина.
Уилсън погледна през прозореца. Самолетът беше набрал височина и левият двигател се виждаше ясно. Прикрепен беше в предната част на крилото и изгорелите газове се точеха над елероните.
— Може ли да се прехвърля отзад — да видя как са приятелите ми?
— Разбира се! Няма проблем! — каза Белов. — Но никакво готвене!
Уилсън го погледна неразбиращо.
— Какво?
— Никакво готвене! Какво не разбираш?
— Шегуваш се.
Белов поклати глава.
— Виж пода! Понякога араби мислят, че щом е метал, значи може! Нищо не разбират те. Затова им кажи — никакво готвене.
— Ще им кажа.
— Добре.
Уилсън разкопча предпазния колан и стана. Просналото се до хоризонта Черно море се виждаше през прозореца.
— Колко е пътят до Шариах? — попита той.
— Пет часа — отговори Белов. — Може би шест.
Пилотът се обърна към него.
— Понякога имаме проблеми в иракското въздушно пространство.
— Какви проблеми? — попита Уилсън.
— С F-16.
Уилсън излезе от пилотската кабина и отиде при Халид и Зеро, настанили се на сгъваеми метални столове, прикрепени с болтове към стените на корпуса. Пушеха цигари и държаха спортните сакове в скута си. На пода пред тях тъмнееше спомен от нечий опит да си приготви топъл обяд.
Уилсън се огледа.
— Всичко наред ли е?
Халид се изкиска.
— Ще се насере от страх — каза той и кимна към Зеро.
— Е… — каза Уилсън, после продължи след кратка пауза: — Да ви питам нещо.
Халид вдигна вежди, все едно искаше да каже: „Стреляй.“
— Да сте се обаждали по телефона снощи?
Халид се намръщи.
— Не. На никого не съм се обаждал. Той също. Не сме.
— А по интернет? — продължи да разпитва Уилсън.
Самолетът пропадна във въздушна яма и Зеро пребледня като платно.
Халид се намръщи още повече, после изражението му се смекчи от смущение. Явно смяташе, че Уилсън е ядосан заради хотелската сметка и побърза да обвини приятеля си.
— Ми да — призна той от името на Зеро. — Докато се къпех, Зеро влязъл в някакъв порносайт. Бях в банята пет-десет минути. Като излязох и видях какво прави, го накарах да излезе от нета.
— Няма проблем.
— Най-много петнайсет минути…
— Не се тревожи за това — каза му Уилсън. — Исках да знам дали сте се свързали с Хаким. Да сте получавали някакви имейли от него?
Халид поклати облекчено глава.
— Не — каза той. — Нищо не сме получавали от Хаким.
Кацнаха в Шариах малко след три.
Слизането от самолета беше като да излезеш от кино в разгара на следобеда. Блъсна ги нечовешка жега, а небето се блещеше оцъклено. Уилсън затърси слънчевите си очила, присвил очи почти докрай. Локви бензин, истински или илюзорни, лъщяха по пистата. В далечината няколко белезникави като кост сгради трептяха в нажежения въздух.
— Дубай — каза Белов, вдигнал брадичка към хоризонта.
Малък камион се прикачи към самолета зад тях и го повлече бавно към хангар в края на пистата.
— Колко време ще останем тук? — попита Уилсън.
— Излитаме довечера. Гладен?
— Бих хапнал, да — каза Уилсън.
— Добре. Ела. Ще ти намеря хубаво сако.
— Къде отиваме?
— В Дубай. Няколко километра.
— Защо ще ходим там?
— За чай — отвърна Белов.
— Чай?
— Със сандвичи! — Доловил скептицизма на Уилсън, руснакът сви извинително рамене и каза: — В Москва щях да те заведа в публичен дом. Да се разведриш малко, да? Тука? В арабския свят? Тука — чай.
Уилсън за пръв път се возеше в бентли. Хареса му.
Хареса му и „Бурж Ал Араб“. Построен така, че да прилича на рибарско платно, хотелът възправяше снага на триста метра от крайбрежната линия в края на издигнато над океана бетонно шосе, което го свързваше с плажа Джумейра. Белов уведоми Уилсън, че хотелът имал най-високия атриум в света, най-високо разположения тенис корт и най-скъпите стаи.
— И… подводен ресторант! Какво ще кажеш?